Георги Божинов - Калуня-каля

Така неусетно мина година. И още една. Гюла не му даде деца. Утробата й пустееше, моминска и празна. Калуньо се замисли. Да я гони и да търси друга — вече не можеше. Па и не искаше. За момите беше вече дъртичък. А за другите… сто други щяха да дотичат само щом им кимне. Заради него или зарад имота му. Но ще бъдат или самите те бездетни, или ще домъкнат и децата си, чужди деца. Той няма да може да гледа как шарят из къщата му като хлебарки и се мотаят в краката му. Би зел и мома, но беше го срам малко. И сърце му не даваше. Как да се отдели от Гюла? Бе свикнал с нея, обикнал я беше и без нея не можеше. А кръстът й си остана все така тъничък и никога не напълня. Калуньо с мълчалива надежда се взираше в корема й, но той си остана все така момински прибран…

… Един ден, беше краят на април, Калуньо се накани да обиколи къшлите, да види как я карат новите му овчари. През есента, още преди Димитровден, беше наел за овчари няколко каракачански семейства, които останаха да зимуват тук и го помолиха да им продаде малко сено. Сеното той им даде така, без пари, но с условие да гледат през зимата две от стадата му. Каракачаните се помаяха малко, въртяха-сукаха — не им се искаше. Накрая се съгласиха. Преди да падне снегът, Калуньо ги наобикаляше често, боеше се да не отмъкнат овците на юг, без да усети. Но каракачаните си гледаха работата добросъвестно, честно и той разбра, че не се и опитваха да го мамят, щом веднъж са дали дума. Беше доволен от работата им. Овците се изягниха редовно, кажи го — половината близниха, агнетата бяха едри, живи, добре гледани. Калуньо се поуспокои. И още повече се отпусна, когато каракачаните се съгласиха да гледат овците му, барабар с две други стада, до новия Димитровден. Той сам подигна платата им, те и хабер нямаха да искат още, доволни бяха и от малкото. Разбираха се. Калуньо особено се спогаждаше с Янко, кехаята на каракачаните, дребен мъж на неговата възраст, пъргав като топка и разсъдлив.

Пролетта беше подранила. Снеговете се стопиха късно, но веднага след това се заредиха топли слънчеви дни, прошарени с черни пролетни облаци, които носеха топли дъждове. Ливадите, доскоро зимно сиви и пусти, зазеленяха видимо, новата трева бързо се оттръгна, сочна и лъскава. Калуньо искаше да предупреди каракачаните вече да завардят ливадите му от паша и да прехвърлят стадата към мерите и балталъците. Защото тряба отсега да се мисли за коситба. Както вървеше хавата, беше ясно, че ако не се запече времето, ще има обилно и добро сено. Беше сигурен, че Янко сам ще се сети за това, но Янко не знаеше добре ливадите му, както и границите на мерите. Та трябаше да му ги покаже. И още няколко работи имаше наум Калуньо: да види дали се е набрало достатъчно сирене, за да праща известие на Аргирис, търговеца от града; има ли сирище и добро ли е; както и дали не е свършила зобта. Даваше зоб по равно за своите и каракачанските овци, за да не подлъгва окото на каракачаните. Знаеше, че няма да пипнат ни зрънце чуждо, и все пак… По-добре си беше да предварди кражбата, отколкото да се оправя с нея после, когато я открие, ако я открие… Той гледаше овците, своите и техните. Горе-долу еднакво охранени. Това му стига…

… Денят излезе ведър. По мекия просъхнал път, който водеше на изток към бранищата му, буеше трева. Росата още не бе се дигнала. „Барем до пладне нема да вали“ — помисли Калуньо. Встрани някъде цвърчеше чучулига, утринно тръпчиво и сладостно. Потърси я с поглед. Малката птица се възземаше право нагоре и непрекъснато пееше; застоя се малко, трепкаше с криле и все пееше. Па се стрелна изведнъж и падна като камък надолу в ръжта, замлъкна там. Калуньо спря кобилата, почака я да се обади пак. Обичаше песента на тая птица, която не се повтаряше никога, обичаше я повече от славея. Но тя не се обади. Звъняха невидими мушици наоколо, звънеше тишината. И в тишината му се счу друг един звук, далечен, смътен звук, който напълни сърцето му с нова радост. Звукът спря, нямаше го, нямаше нищо освен равния бръмтеж на мушиците. А след малко започна отново, беше все така далечен или близък, но по-явен сега — отсечен и биковит, чиличен звук, като отскачащи удари на чук по наковалничката за клепане на коса. Той побутна кобилата и тръгна ходом, звукът го следваше ту от едната страна, ту от другата, започваше с едно ниско и дрезгаво „джау-джау“ и продължаваше нататък: „пъд-пъ-дък“!… „И перперицата дойде“ — каза си Калуньо. Всичко идва и си отива на тоя свет, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича — с хубавото и лошото. На Калуньо му стана тъжно. Той не знаеше защо и как му беше и хубаво, и малко тъжно.