Георги Божинов - Калуня-каля

— Ела, ела, не бой се.

Бавно пристъпи към него с наведена глава, покорна и тиха.

— Лебата… — прошепна.

Тя знаеше по-добре от него. Хлябът е готов, време е да се вади от пещта. Бързо навлече само ризата си и излезе навън.

Калуньо усещаше как жената шета леко край колибата и потраква с тенекии и ведра, как разгъва дълъг шарен месал в самата колиба. Той бе прилегнал на лакът върху папратта, която похрускваше и шумолеше под него, беше му спокойно и хубаво да лежи сред тия меки домашни звуци, да лежи и да я чака търпеливо. Вече не бързаше, беше морен и постепенно се унасяше. Сепна го мирис и топлота на прясно опечен хляб, тръпчив мирис на пот, на мускато и жена. Чръноовчарката беше коленичила до него и го гледаше тихо. Беше гореща и още потна, или сочна, чуваше диханието й. Ухаеше на хляб. Самата тя беше хляб. Калуньо се надигна да свали тънкия месал на тоя хляб, тя му помогна да го свали — и благоговейно го взе в ръце. Беше точно като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна — беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае. И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце…

Любиха се дълбоко, силно и спокойно, без да бързат. Първият глад бе отминал, утолен. Оставаше гладът, вечният. Гладът, когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж. Това Калуньо го знаеше, усещаше го някак, усещаше, че ще я иска винаги, всякъде, всякога, че навярно това е жената, която ще приляга най-плътно на мъжа у него; долавяше някак, че всеки зов, всеки порив на мъжа у него ще намира у тая жена тих, верен отклик и отглас. Всякога и всякъде.

Не беше като с Гюла. Друго беше. И всичко беше друго, съвсем друго.

Попита я как се казва. Тя избъбра нещо, което той не можа да разбере — Костанса, Костанца или Костанда. Попита я още кой е мъжът й, но тя не отговори. Беше уморена, беше заспала, дишаше леко и равно. Все едно, и да му каже — той няма да го знае. Още не познаваше всичките си овчари.

На другата сутрин Калуньо се събуди чак когато слънцето блесна в очите му през открития вход на колибата. Костанда я нямаше. Вън се чуваше неясен бъбреж. От Мочурите бе дошло момчето, което караше млякото всяка сутрин. Като горско животно Костанда го бе усетила отдалече, по звънчето на магарето или по шушненето на краката, и бе побързала да го пресрещне, за да не ги завари в колибата. Държеше момчето настрана от колибата, някъде отзад, и му помагаше да разтовари чебрите с млякото. Момчето дърдореше непрекъснато и припряно на техния си неразбираем език и като че му се искаше да постои тук още някое време. Тя отговаряше кратко и като че го отпъждаше.

И наистина, скоро го изпрати обратно. Когато звънчето заглъхна, Калуньо се измъкна от колибата. Беше жаден и загреба една кратунка от суровото мляко. Беше още топло, малко зърнесто на пиене, от кламбучкането на чебрите се бе леко съсирило на дребни зрънца масло, приятно кисели на вкус. Отиде след това на стублата да се наплиска със студена вода, а на връщане бе вече разсънен и съвсем бодър.

Чръноовчарката бе сложила вече големия казан с млякото да се вари и както винаги, шеташе неуморно и мълчаливо наоколо. Калуньо бързо се стегна за път. Преди да потегли, той извади малката кожена торбичка, в която държеше парите си, повечето бешлици и няколко меджидии от белите. Изсипа ги в шепа. Искаше да отдели, както преди, само две меджидии. Но улови ръката на чръноовчарката и изведнъж изсипа в нейната шепа всичко, което държеше в своята. Тя взе среброто, както преди, и не каза нищо, ни да, ни не, не благодари, пое го спокойно, както се поема нещо обикновено; както се поема хляб или пари за хляба. Мушна го пак така някъде в пазвата, то звекна глухо там, и пак се обърна да си гледа работата. Тя не изпрати Калуньо, не му каза нищо за сбогом, не го попита ще идва ли пак. Даже не погледна подире му. Той се отдалечи малко и скрит зад храстите, се обърна назад. Жената переше сиренарските цедила и ги простираше да съхнат по ниските клони на дърветата. Той я гледаше непрекъснато и му беше малко чоглаво от това, че тя е точно такава, каквато беше, преди да дойде той тук и преди да се познават. Че тя точно така спокойно и спорно си гледа работата, като че него го няма и никога не го е имало. Той я гледаше ненаситно, гледаше я изумен, сякаш я виждаше за пръв път. Гледаше как сладостно се люлее камбаната на фустана й, как бързо се мяркат здравите силни крака, винаги боси, как играят кълбата на задника й, а под кръглия разноцветен венец, който пак се бе появил на главата й, руменее лицето, все така румено-мургаво. „Дяволска жена… — помисли Калуньо. — Дяволска жена. Да се чудиш отде да я подхванеш, как да я подхванеш. Шейтан жена. Азгънлия жена. Огнена…“