Георги Божинов - Калуня-каля

По-настрана от тая жена. По-настрана, ако може. Не знаеше ни отде е, ни каква е. Не му и трябаше да знае, що ли му и тряба. Пред Гюла приличаше на някакъв непознат бурен, с непознат, примамлив мирис. Див бурен, прорасъл и у него…

Калуньо горчиво мислеше тия мисли там, зад храстите, дето се беше потулил, и горчиво съзнаваше, че вече не може да бъде настрана. Че това беше повече от него. Той не знаеше какво точно е, знаеше само, че е повече и по-голямо. Че е някак даже работа на самия Аллах. И излизаше тогава, че тая шейтан жена е работа на Аллаха…

Той слезе от кончето и направи няколко крачки към колибата, кончето само тръгна подире му. Приближи още малко и се подпря на едно дърво срещу нея. Тя не го усети. Повика я:

— Костанда…

Тя се обърна изненадана, засмя се за миг, както винаги, но тоя път сякаш се озъби.

— Ела, Костанда… ела, ела!

Тя го гледаше, като да не го разбира, или се колебае. Но стана и се изправи пред него, с очи право в очите му, очите и чакаха; той завъртя поглед настрана да не я гледа, боеше се да я погледне.

— Костанда…

Усети как настръхват космите на ръката му, как ръката тръгва сама и обвива дръжката на ножа. Ето, сега тряба да направи това, сега тряба, после може да бъде късно… Сега — за да свърши наведнъж всичко. После да замине свободен и чист, да отдъхне от тоя сладък и мъчителен сън. И все едно че нищо не е било…

Тя го гледаше.

— Чуй ме, Костанда… що ще ти река, Костанда…

Неволно бръкна в пазвата й, вързана горе, под гушата, надолу отворена, и напипа едната й гръд, увиснала и пъргава. Но бързо дръпна ръката си и прикри пазвата. Досрамя го; боеше се да не я повлече пак в колибата.

— Чуй ме… ти ще ми родиш едно момче, Костанда…

Жената стоеше неподвижно и го гледаше.

— Едно момче, Костанда… И ще ти дам… всичко ще ти дам, всичко! Едно момче, Костанда. Нали? Момче…

Тя стоеше и го гледаше, като че не можеше да проумее думите му. Той я улови за раменете.

— Искаш ли, Костанда?

Тя наведе глава и все така мълчеше.

— Не, кажи, искаш ли, кажи?!

— Не знае мене…

— Не знаеш… Добре, Костанда. Аз зная.

Той я побутна леко назад и се изправи. Тя не знае. Добре. Аз зная.

Метна се на кобилата и побърза да се отдалечи, без да се обръща, за да не се върне пак. Но беше все още там, при нея. И чак след някое време разбра, че върви не към кошарите отвъд Рата при Янко, а към Мочурите. Нищо, успокои се сам. Да пообиколи, да поогледа… там може да види и мъжа й . Набързо. После ще завие към Янко, няма да се бави. Янко сигурно го чака вече.

… По звънците намери едно от стадата, попита за другите и за стана им. Път нямаше, пътеки още не бяха утъпкани, но овците бяха замели вървища по тревата. Караше по вървищата. Каракачаните бяха оградили търла за овците и колиби за себе си, островърхи като копи сено, набързо струпани колиби, колкото за няколко дни. Каза им да вардят овците от най-заблатените места, пълни с метил. Но те знаеха това по-добре от него и беше ненужно да го напомня. Той искаше да разбере чия е жената, оставена сама на главната къшла. Взираше се в лицата на мъжете, като че по тях се познава. Можеше и да попита, но му беше нещо неугодно и гузно, а и не можа да измисли как да пита. Мъже и жени тук бяха разбъркани и той не узна нищо. Разбра само, че смятат да стоят на това място до десетина дни, докато го опасат, и постепенно да се връщат назад, като местят търлата и колибите заедно с пашата. Напомниха му, че солта е на привършване и че добре ще е, ако може да прикара скоро някой и друг товар сол на крупи. Той пита дали се навъртат вълци тъдева. Не, отвърнаха му, засега е мирно и тихо, но няма да бъде зле, ако набави по-добър барут. Че сегашният, дето го правят в Яблан, в Карабеговата барутчийница, е калпав и по някой път не хваща. Че тряба да се отпъждат не само вълците, ами и дивите свине, които ровят ливадите и ги развалят. Калуньо обеща всичко, що поискаха. След това завъртя кобилата назад, към Янковата къшла. По преките посоки на юг.

… Янко седеше пред колибата и чистеше риба — момчето бе предало заръката. Видя му се умислен нещо. Може би смутен заради удавените овци и Калуньо го заговори за това веднага, за да го успокои. „Може и вълчица да е — каза Янко, — ако се е окучила сега. Ядове има да се берат…“ Той помена, че удавените овци ще бъдат върнати на Калуньо от неговото, на Янко, собствено стадо. Калуньо го спря:

— Станалото — станало. Виновни нема, нема и кво да връщаш.

Препекоха по-едрите риби на жарта, а скоро и чорбата стана.