Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

Оттатък оградата нямаше никаква трева; всъщност никъде напред не се забелязваше зеленина. Вместо това земята беше покрита с нещо като пясък и всъщност, докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо друго, освен ниски малки бараки и огромни квадратни помещения, пръснати наоколо и един-два високи комина в далечината. Тя отвори уста да каже нещо, но скоро откри, че не намира никакви думи, с които да изрази учудването си, затова постъпи по единствения разумен начин и я затвори.

— Виждаш ли? — попита Бруно от ъгъла на стаята си, защото чувстваше тихо задоволство, тъй като каквото и да имаше там отвън — и каквито и да бяха тези хора — той го беше открил пръв и можеше да си го гледа, когато пожелае, защото те се намираха пред прозореца на неговата спалня, а не на нейната, и следователно принадлежеше на него и той се явяваше крал на всичко, което се виждаше, а тя беше само негов смирен поданик.

— Не разбирам — каза Гретел. — Кой би построил такова противно място?

— Наистина е противно и още как — съгласи се Бруно. — Мисля, че онези къщурки са само на по един етаж. Виж колко са ниски.

— Сигурно са някакви модерни къщи — обади се Гретел. — Татко ненавижда модерните неща.

— Тогава значи няма да ги хареса — каза Бруно.

— Няма — отвърна Гретел. Дълго време остана така, напълно неподвижна и загледана в тях. Беше на дванайсет години и се смяташе, че е едно от най-умните момичета в класа, затова стисна устни, присви очи и напрегна мозъка си да разбере какво може да е това отпред. Най-накрая измисли единственото възможно обяснение.

— Това сигурно е село — каза Гретел, обърна се и изгледа брат си победоносно.

— Село ли?

— Да, това е единственото обяснение, не виждаш ли? Когато сме у дома в Берлин, тогава се намираме в града. Затова има толкова много хора, и толкова много къщи, и училищата са пълни, и събота следобед не можеш да стигнеш центъра, без да те бутат отляво-отдясно.

— Да — каза Бруно и кимна, като се опитваше да проследи нишката на мисълта й.

— Но в часовете по география сме учили, че по селата, където живеят всички фермери и добитъкът, се произвежда цялата ни храна и че има огромни площи, като тази тук, където хората живеят и работят и после изпращат производството си, за да ни хранят. — Тя отново погледна през прозорец към огромната площ, която се бе проснала пред погледа й и разстоянията, които деляха къщурка от къщурка. — Това трябва да е. Сигурно е село. А може би това е нашата ваканционна вила — додаде с надежда.

Бруно помисли и поклати глава.

— Не мисля, че си права — отвърна й с категоричен тон.

— Ти си на девет — възрази му Гретел. — Откъде знаеш? Когато станеш на моята възраст, ще започнеш да ги разбираш тия неща много по-добре.

— Може и така да е — продължи Бруно, който знаеше, че е по-малък, но не беше съгласен, че поради това не може да е прав, — но ако това е село, както твърдиш, тогава къде са животните, за които говориш?

Гретел отвори уста да му отговори, но не можа да измисли смислен отговор и вместо това погледна отново през прозореца, за да ги потърси с очи, но животни не се виждаха.

— Би трябвало да има крави и прасета, овце и коне — каза Бруно, — искам да кажа, ако това е ферма. Да не говорим за кокошки и патки.

— Нищо такова не се вижда — тихичко си призна Гретел.

— И ако тук произвеждаха храна, както ти си мислиш — продължи Бруно, като страшно се възхищаваше от себе си, — тогава, според мен, земята щеше да е обработена и да изглежда много по-добре от това там, не е ли така? Не мисля, че в тая мръсотия и прах може да се отглежда каквото и да било.

Гретел пак надникна навън и кимна, защото не беше толкова глупава, че винаги да настоява на своето, особено когато беше ясно, че всички доводи са против нея.

— Тогава, може би, това не е ферма — съгласи се тя.

— Не е — отсече Бруно.

— Което означава, че това, може би, не е село — додаде тя.

— Не, не мисля, че е село — отвърна й той.

— Което пък означава, че по всяка вероятност и това не е нашата ваканционна вила — заключи тя.

— Май си права — рече Бруно.

Той се отпусна на леглото и в един миг му се прииска Гретел да седне до него, да го прегърне и да му каже, че всичко ще бъде наред и че рано или късно тук ще им хареса така, че няма да искат да се връщат обратно в Берлин. Но тя продължаваше да гледа през прозореца и този път не гледаше към цветята, нито към павираната алея, нито към пейката с табелката, нито към високата телена ограда, нито към дървените телеграфни стълбове, нито към навитите на спирала бали бодлива тел, нито към твърдата земя оттатък оградата, нито към малките бараки, нито към големите помещения, нито към високите комини; гледаше към хората.