Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

Мъжете избухнаха в смях и се ръкуваха с Татко. На излизане застанаха заедно в редица като оловни войници и изопнаха ръце напред, по същия начин, по който Татко го беше учил да поздравява — с изпъната длан, която тръгва от гърдите и се стрелва напред с отривисто движение на ръката — като в същото време извикаха двете думи, с които и Бруно го бяха учили да отвръща на поздрава. После си тръгнаха и Татко се върна в кабинета си, който беше „забранена територия по всяко време, без изключение“.

Бруно тръгна бавно да слиза по стълбата и за миг се поколеба пред вратата. Беше му мъчно, че Татко не беше дошъл да му каже „здравей“ през изминалите вече час или два от пристигането му, но и при други случаи многократно му бяха обяснявали колко зает е той и как не може да си губи времето с такива глупости като някакво си „здравей“. Но войниците си бяха тръгнали вече и той реши, че може да почука на вратата.

В Берлин Бруно беше влизал в кабинета на Татко само на няколко пъти, обикновено когато го викаше да си поговорят сериозно след някоя беля. Но правилото, което важеше за кабинета на Татко в Берлин, беше едно от най-важните, които Бруно беше научил, а той не беше толкова глупав да смята, че то няма да важи и тук. Но тъй като двамата не се бяха виждали вече няколко дни, помисли си, че сега няма да му се скара, ако почука.

Потропа предпазливо на вратата. Повтори, пак тихичко.

Татко сигурно не чуваше или Бруно не беше почукал достатъчно силно, но така или иначе никой не отвори вратата и Бруно потропа отново, този път по-силно и ето че долови гръмливия му глас отвътре:

— Влез!

Бруно натисна дръжката, влезе вътре и зае обичайната си поза с ококорени очи, уста, закръглена във формата на „о“, и разперени ръце. Останала част на къщата може би беше малко мрачна и тъмна и едва ли пълна с възможности за разузнаване, но тази стая представляваше нещо съвършено различно. Преди всичко имаше много висок таван и толкова дебел килим, че Бруно можеше целият да потъне в него. Стените почти не се виждаха, защото бяха покрити с тъмни махагонови лавици и наредени по тях книги, като онези в библиотеката в къщата им в Берлин. На стената срещу него имаше огромни прозорци, през които се виждаше градината и човек можеше да постави едно кресло до тях и да се любува на гледката, а в центъра на всичко това, седнал зад тежко дъбово писалище, се намираше самият Татко, който вдигна очи от документите, когато Бруно прекрачи прага, и лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Бруно — каза той, заобиколи писалището и стисна здраво ръката на момчето, защото Татко не беше от онези мъже, дето прегръщат хората, както правеха Мама и Баба, които пък направо прекаляваха с техните прегръдки, обикновено допълнени с лигави целувки. — Момчето ми — добави след миг.

— Здравей, Татко — тихо произнесе Бруно, малко стъписан от великолепието на стаята.

— Бруно, щях да дойда след малко, сериозно — каза Татко. — Първо трябваше да приключа с една среща и да напиша едно писмо. Значи пристигнахте живи и здрави?

— Да, Татко — отговори Бруно.

— Ти помогна ли на майка си и сестра си да опразните къщата и да я затворите?

— Да, Татко — отговори Бруно.

— Значи трябва да се гордея с теб — подхвърли Татко одобрително. — Седни, момчето ми.

Посочи му дълбоко кресло, обърнато към писалището, и Бруно се покатери в него, но краката му още не можеха да стигнат пода. Татко се върна на мястото си зад писалището и го погледна право в очите. За миг двамата не си казаха нищо, после Татко наруши мълчанието.

— Е? — попита той. — Какво мислиш?

— Какво мисля ли? — попита Бруно. — Какво мисля за какво?

— За твоя нов дом. Харесва ли ти?

— Не — светкавично му отговори Бруно, защото той винаги се опитваше да бъде честен и знаеше, че ако се поколебае, макар и само за миг, няма да има куража да каже това, което наистина мисли. — Според мен трябва да се върнем у дома — додаде смело.

Усмивката на Татко посърна леко, той сведе поглед към писмото пред него, но ето че отново вдигна очи, сякаш му трябваше време да премисли отговора си:

— Ами ние сме си у дома — каза най-накрая с тих глас. — Аут-швиц е нашият нов дом.

— А кога ще можем да се върнем в Берлин? — попита Бруно, защото сърцето му се сви при тези думи на Татко. — Там е много по-хубаво.

— Хайде, хайде — каза Татко, на когото не му се слушаха такива приказки. — Да не говорим за това — продължи. — Домът не е сградата, нито улицата, нито градът, нито нещо изкуствено като тухли и хоросан. Домът е там, където е семейството, нали така?