Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Тук всичко е ужасно — каза той на глас, въпреки че в стаята нямаше никой, за да го чуе, но неизвестно защо това го караше да се чувства малко по-добре — самото произнасяне на думите. — Мразя тази къща, мразя тази стая, дори боята й мразя. Мразя всичко тук. Всичко, без изключение.

Щом спря да говори, Мария влезе в стаята с куп изпрани, изсушени и изгладени дрехи на ръце. Поколеба се за миг, като го видя проснат на леглото, но после сведе лекичко глава и се упъти към гардероба на пръсти.

— Здравей — каза й Бруно, въпреки че да разговаряш с прислужничката не е същото като да си бъбриш с приятели, но друг човек за разговори нямаше, а пък това, така или иначе, беше по-смислено, отколкото да си говори сам. Гретел никаква я нямаше и той беше започнал да се тревожи, че скоро ще полудее от скука.

— Господин Бруно — каза Мария тихо, докато разделяше панталоните от жилетките и долното бельо и после ги нареждаше в отделни чекмеджета и на отделни рафтове.

— Мисля си, че и ти също си толкова недоволна от това ново положение, колкото съм и аз — каза й Бруно, след което тя се обърна и го изгледа с изражение, което говореше, че не разбира за какво намеква. — Това — обясни й той, като седна на леглото и обходи с поглед стаята. — Всичко тук. Нали е ужасно? Не ти ли е противно?

Мария отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Като че ли внимателно премисляше отговора си, сякаш искаше да подбере правилните думи и тъкмо когато се канеше да ги изрече, май не се реши и махна с ръка. Бруно я познаваше откакто се помни — беше дошла да работи за тях, когато той беше едва на три години — и двамата винаги са се разбирали, но преди тя като че ли не проявяваше признаци на живот. Просто си гледаше работата, лъскаше мебелите, переше дрехите, помагаше при пазаруването и готвенето, понякога го водеше на училище и после го прибираше, но това се случваше по-често, когато беше на осем години; като стана на девет, реши, че е достатъчно голям да ходи сам и после сам да се връща от училище.

— Искаш да кажеш, че тук не ти харесва, така ли? — попита тя най-накрая.

— Харесва ли? — отвърна Бруно и се изсмя тихо. — Да ми харесва? — повтори и този път се изсмя по-силно. — Разбира се, че не ми харесва! Тук е ужасно. Няма какво да се прави, няма с кого да си говориш, нито с кого да играеш. Не ми казвай, че ти е много хубаво, откакто сме се преместили.

— В Берлин най-много обичах градината — каза Мария, отговаряйки на съвършено различен въпрос. — Понякога, като се случеше топъл следобед, с удоволствие сядах отвън на слънце да обядвам под бръшляна до езерото. Там цветята бяха най-красиви. И уханието им. И пчелите, които кръжаха наоколо и нищо не ти правят, стига да не ги закачаш.

— Значи тук не ти харесва — рече Бруно. — И ти като мен смяташ, че тук не се търпи.

Мария се намръщи:

— Това не е важно — каза тя.

— Кое?

— Какво мисля аз.

— Разбира се, че е важно — извика Бруно раздразнено, смятайки, че тя умишлено упорства. — Ти си част от семейството, нали така?

— Не знам дали баща ти ще се съгласи с това — каза Мария и пусна едва забележима усмивка, тъй като се трогна от думите му.

— И ти си доведена тук против волята ти, също като мене. Ако питаш мен, клатушкаме се в една и съща лодка. На всичкото отгоре — тя тече.

На Бруно му се стори за миг, че Мария се кани да му каже какво мисли. Тя сложи останалите дрехи на леглото, стисна ръце в юмруци, сякаш беше страшно ядосана на нещо. Понечи да каже нещо, но ето че застина неподвижно, сякаш се боеше от нещата, които може да наприказва, ако си отвори устата.

— Моля те, Мария, кажи ми — продължи Бруно. — Защото, ако всички сме на едно мнение, тогава, може би, ще успеем да убедим Татко да ни върне у дома.

Тя извърна очи от него, остана безмълвна още известно време, след което поклати тъжно глава и пак го погледна в очите:

— Баща ти знае най-добре как трябва да постъпи — каза му тя. — Трябва да му вярваш.

— Не съм сигурен дали трябва — каза й Бруно. — Според мен той е направил голяма грешка.

— Тогава трябва да преглътнем тази грешка.

— Когато аз сгреша, получавам наказание — продължи да упорства Бруно, ядосан от факта, че правилата, които се прилагат спрямо децата, никога не важат за възрастните (въпреки че се въвеждат именно от тях). — Глупав Татко — измънка под носа си.

Очите на Мария се отвориха широко, тя се приближи към него и ужасена покри устата си с ръка. Огледа се, за да се увери, че никой не подслушва и не е чул думите на Бруно.