Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Какво става? — попита Гретел.

— Нищо — отвърна й Бруно, сякаш се оправдаваше. — Ти какво искаш да става? Махай се.

— Ти се махай — отвърна му тя, въпреки че това си беше неговата стая, след което се обърна към Мария и присви очи подозрително. — Мария, напълни ми ваната с вода, ако обичаш — каза й тя.

— Защо не си я напълниш сама? — озъби й се Бруно.

— Защото тя е прислужничка — каза му Гретел и го изгледа свирепо. — Това й е работата.

— Не й е това работата! — извика Бруно, стана на крака и тръгна към нея. — Тя не е тук да ти слугува през цялото време, разбра ли? И да върши неща, които бихме могли и сами да си свършим.

Гретел го изгледа, като че ли е полудял, после извърна очи към Мария, която просто поклати глава.

— Разбира се, госпожице Гретел — каза й тя. — Пристигам, щом приключа с дрехите на Бруно.

— Не се бави! — изкомандва я Гретел грубо, защото за разлика от Бруно, тя никога не се замисляше върху простичкия факт, че подобно на нея и Мария е чувствителен човек. После се отправи към стаята си и тръшна вратата зад гърба си. Очите на Мария не я проследиха, но страните й пламнаха.

— Продължавам да смятам, че е направил голяма грешка — каза Бруно тихичко след няколко минути, след като почувства, че би трябвало да се извини за поведението на сестра си, но не знаеше дали е редно да го прави или не. Подобни случки винаги го караха да изпитва неловкост, защото, дълбоко в сърцето си знаеше, че няма нужда да бъдеш груб с някого, дори той или тя да са твои прислужници. В края на краищата има и нещо, което се нарича добри обноски.

— Дори и така да е, не бива да го казваш на глас — посъветва го Мария, приближи се до него и го погледна така, сякаш искаше да го вразуми. — Обещай ми, че няма.

— Но защо? — попита Бруно и се смръщи. — Казвам това, което мисля. Или вече и това ми е забранено?

— Да — отвърна му тя. — Забранено ти е.

— Забранено ми е да казвам каквото мисля, така ли? — повтори той, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Точно така — сопна му се тя, а гласът й стана дрезгав, докато му се молеше. — Просто си мълчи, Бруно. Не знаеш ли, че можеш да ни навлечеш неприятности? На всички нас.

Бруно я изгледа. Имаше нещо в погледа й, нещо като неистова тревога, каквато не беше виждал преди у нея и това го обърка.

— Ами — измънка той и се упъти към вратата, защото изведнъж страшно му се прииска да се махне. — Какво толкова казах? Че не ми харесва тук, това е всичко. Исках да си поговорим, докато подреждаш дрехите. Не съм тръгнал да планирам бягство или нещо от тоя род. Въпреки че ако го направя, едва ли някой ще ме упрекне.

— И да подлудиш майка си и баща си до смърт, това ли искаш? — попита Мария. — Бруно, ако имаш малко ум в главата, ще си мълчиш, ще се съсредоточиш върху уроците и ще правиш каквото каже баща ти. Трябва да се опазим, докато всичко това отмине. Аз поне това възнамерявам да направя. Какво повече можем да сторим в края на краищата? Нищо не зависи от нас, нищо не можем да променим.

Изведнъж, и като че ли съвсем безпричинно, Бруно почувства непреодолимо желание да се разплаче. Това го изненада и набързо премигна няколко пъти, за да не може Мария да види сълзите му. Въпреки че когато отново улови погледа й, помисли си, че вероятно нещо странно витае във въздуха, тъй като и нейните очи като че се бяха налели със сълзи. В крайна сметка се почувства някак неловко, затова й обърна гръб и тръгна да излиза.

— Къде отиваш? — попита го Мария.

— Навън — сърдито й отвърна Бруно. — Въпреки че това не ти влиза в работата.

Закрачи бавно, но щом излезе от стаята, се затича към стълбите и хукна бързешком надолу, защото изведнъж усети, че ако не излезе от къщата веднага, ще припадне. След няколко секунди вече беше навън и взе да бяга напред-назад по алеята, защото му се играеше, искаше да се измори, да капне от умора. В далечината зърна портичката, която извеждаше към пътя, после към гарата и към къщи, но мисълта да отиде дотам, мисълта да избяга и да остане съвсем сам, без никого до себе си, му се стори дори по-неприятна от мисълта да остане.

Няколко седмици след като Бруно беше пристигнал в Аут-швиц със семейството си и без никакъв изглед на хоризонта да му гостуват Карл, или Даниел, или Мартин, той реши, че трябва да измисли някакъв начин да се забавлява сам или иначе ще полудее.

Засега Бруно познаваше само един човек, за когото се смяташе, че е луд, и това беше хер Ролер, мъж на възрастта на Татко, който живееше зад ъгъла на старата им къща в Берлин. Често го виждаха да се разхожда нагоре-надолу по улицата по всяко време на деня и нощта и яростно да спори със себе си. Понякога, насред тези спорове, разногласията излизаха извън контрол и тогава се опитваше да се сбие със сянката си върху стената. От време на време й се нахвърляше така безмилостно, така зверски налагаше тухлите с юмруци, че ръцете му се разкървавяваха, след което падаше на колене, хващаше се за главата и започваше да плаче неутешимо. На няколко пъти Бруно го беше чувал да използва от онези думи, които му бяха забранени, и тогава спираше да се кикоти.