Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Не бива да говориш така — скастри го. — Никога не трябва да наричаш така баща си.

— И защо не? — попита Бруно. Истината е, че се почувства леко засрамен от себе си, заради тези думи, но последното нещо, което щеше да търпи, беше едно конско от нея, още повече че и без това никой не се интересуваше от мнението му.

— Защото баща ти е добър човек — каза Мария. — Много добър човек. Той се грижи за всички нас.

— Като ни довежда в тук, в тази затънтена дупка, това ли искаш да кажеш?

— Баща ти е направил много неща — продължи тя. — Много неща, с които би трябвало да се гордееш. Ако не беше той, къде ли щях да бъда аз сега?

— Предполагам в Берлин — отговори й Бруно. — Да работиш в една хубава къща и да си ядеш обяда под бръшляна, без да закачаш пчелите.

— Ти едва ли си спомняш, когато дойдох да работя за вас — започна тя тихо и приседна за малко в крайчеца на леглото — нещо, което друг път не си беше позволявала. — И как да си спомняш? Беше само на три. Баща ти ме взе и ми помогна, когато бях наникъде. Даде ми работа и дом. И храна. Нямаш представа какво е това да нямаш какво да ядеш. Ти никога не си гладувал, нали?

Бруно се намръщи. Искаше да подхвърли, че дори в момента му се хапва нещо, но вместо това погледна Мария и за пръв път си даде сметка, че никога не беше мислил за нея като за човек със собствен живот и собствена история. В края на краищата, тя никога не беше правила нищо друго (доколкото знаеше), освен да прислужва в семейството. Дори не беше сигурен дали я е виждал облечена в друго, освен в прислужническата й униформа. Но като се замисли, както направи сега, трябваше да признае, че в живота й сигурно има и много други неща, освен това да слугува в семейството му. Сигурно си има собствени мисли в главата, също като него. Сигурно има неща, които й липсват, приятели, които иска да види отново, също като него. И вероятно, откакто са дошли тук, плаче всяка вечер преди заспиване, също както правят по-малките от него и по-страхливи момчета. Освен това тя е много хубава, забеляза той, и някаква странна тръпка го погъделичка отвътре.

— Моята майка познаваше баща ти още от дете, когато е бил на твоята възраст — обади се Мария след малко. — Тя работеше за баба ти. Отговаряше за гардероба й, когато твоята баба, още съвсем млада, пътуваше по турнета из цяла Германия. Тя подготвяше тоалетите за концертите й — переше ги, гладеше ги и ги изкърпваше. Всичките й рокли бяха великолепни. А кройките, о, Бруно! А десените — истински произведения на изкуството. Такива шивачки вече няма. — Поклати глава и се усмихна при този спомен, докато Бруно слушаше търпеливо. — Тя отговаряше за това сценичните й тоалети да са винаги в изряден вид, когато баба ти влизаше в гримьорната преди представление. И след като баба ти се оттегли от сцената, двете с моята майка, разбира се, останаха приятелки и тя получи малка пенсия, но тогава времената бяха трудни и затова твоят баща ми предложи работа — първата в моя живот. След няколко месеца майка ми се разболя, трябваше й болнична помощ и тогава баща ти я уреди, въпреки че не беше длъжен да го прави. И плати от собствения си джоб, само защото тя беше приятелка на майка му. Той ме взе на работа у вас по същата причина. А когато майка ми умря, той плати всички разноски по погребението. Затова да не си посмял да наричаш баща си глупак, Бруно. Не и пред мен. Не разрешавам.

Бруно прехапа устна. Беше се надявал, че Мария ще застане на негова страна в кампанията срещу Аут-швиц, но сега видя на кого всъщност е вярна. Трябваше обаче да признае, че се почувства доста горд от баща си, когато чу тази история.

— Е — каза той, като не можа да измисли нищо по-умно, — много хубаво от негова страна.

— Да — каза Мария, изправи се и отиде до прозореца — онзи, през който погледът на Бруно стигаше чак до бараките и хората в далечината. — Направи ми голямо добро навремето — заключи тя с тих глас, загледана през прозореца в хората и във войниците, заети ей там с техните си дейности. — В душата му има много добрина, наистина, затова не мога да се начудя… — И зареяла поглед напред, тя се отнесе нанякъде и гласът й ненадейно секна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Да се начудиш на какво? — попита Бруно.

— Да се начудя какво го е… как е могъл…

— Как е могъл какво ? — настоя Бруно.

Затръшването на врата откъм долния етаж проехтя в цялата къща така гръмко — като оръдеен изстрел — че Бруно скочи на крака, а Мария нададе тънък писък. Бруно разпозна шума от стъпки, които тежко изкачваха стълбите към тях — все по-забързано и по-забързано, при което той се примъкна отново в леглото и се притисна към стената, сякаш го хвана страх от това, което може да последва. Затаи дъх, очакваше да стане нещо неприятно, но се оказа, че това е Гретел, Безнадеждния случай. Тя надникна в стаята и като че се изненада при вида на брат си и семейната прислужница, увлечени в разговор.