Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

Точно този ден обаче, тъй като беше слънчева съботна сутрин, той не беше никак спретнат. Носеше бяла фланела над панталоните си, а косата му падаше на уморени кичури над челото. Странно, но ръцете му бяха загорели и се виждаха такива мускули, за каквито Бруно отдавна копнееше. В този ден изглеждаше толкова млад, че Бруно се изненада; истината е, че му напомняше за големите момчета в училище, които той гледаше старателно да заобикаля. Лейтенант Котлер беше погълнат от разговора си с Гретел и каквото и да кажеше, то изглежда винаги се оказваше много забавно, защото тя не спираше да се смее на висок глас и кокетно завиваше около пръста си дълги кичури коса.

— Здравейте — каза Бруно, като ги приближи. Гретел го изгледа ядосано.

— Ти пък какво искаш? — попита го тя.

— Нищо не искам — озъби й се Бруно и я изгледа свирепо. — Отбих се да кажа едно „здравей“.

— Курт, извини малкия ми брат — обърна се Гретел към лейтенант Котлер. — Той е само на девет, нали разбираш.

— Добро утро, дребосък — каза му Котлер, протегна ръка и, за ужас на Бруно, разроши косата му — жест, от който на Бруно му се прииска да го бутне на земята и да скочи отгоре му. — Какво си се разшетал толкова рано в събота сутрин?

— Рано ли? — учуди се Бруно. — Почти десет е.

Лейтенант Котлер сви рамене.

— Когато бях на твоите години, майка ми не можеше да ме изкара от леглото преди обяд. Казваше ми, че никога няма порасна голям и силен, защото ще проспя живота си.

— Е, май не е познала, нали? — изхихика превзето Гретел. Бруно я погледна и направо му призля. Беше си преправила гласа и така се лигавеше, че дрънкаше като празноглава кукла. На Бруно страшно му се прииска да се махне от тия двамата и да няма нищо общо с темите им на разговор, но нямаше друг избор, освен да предпочете собствените си интереси и да помоли лейтенант Котлер за немислимото. За една услуга.

— Чудя се, дали мога да те помоля за една услуга — каза Бруно.

— За помолване — можеш — каза лейтенант Котлер и това, разбира се, разсмя Гретел, въпреки че изобщо не беше смешно.

— Дали наоколо може да се намери някоя стара автомобилна гума — продължи Бруно. — От джиповете, например. Или от камионите. Която е вече ненужна.

— Единствената стара гума, която съм виждал наоколо напоследък, принадлежи на сержант Хофшнайдер и той я носи около кръста си — каза му лейтенант Котлер и устните му се изкривиха в нещо като усмивка. Бруно нищо не разбра от това изречение, но Гретел така се развесели, че затанцува на място.

— На него трябва ли му? — попита Бруно.

— На сержант Хофшнайдер ли? — попита лейтенант Котлер. — Да, боя се, че му трябва. Той е много привързан към околокръстния си пояс.

— Престани, Курт! — извика Гретел и попи насълзените си от смях очи. — Той не те разбира. Само на девет е.

— О, ти пък защо не млъкнеш! — изрепчи се Бруно и изгледа сестра си гневно. Не стига, че трябваше да идва тук и да моли за услуга този лейтенант Котлер, ами и собствената му сестра влошаваше положението, като не спираше да го дразни. — Ти пък си на дванайсет — изстреля той. — Затова престани да се правиш на по-голяма отколкото си.

— Курт, аз съм почти на тринайсет — рязко го прекъсна тя, смехът й секна и лицето й застина в ужас. — След няколко седмици ще стана на тринайсет. Вече голяма. Почти колкото теб.

Лейтенант Котлер се усмихна, поклати глава и нищо не каза. Бруно го гледаше втренчено. Ако пред него стоеше друг възрастен, щеше да му намигне, намеквайки че и двамата знаят, че момичетата са глупави, но най-глупави от всички са сестрите. Това обаче не беше друг възрастен. Това беше лейтенант Котлер.

— Както и да е — рече Бруно, загърбвайки гневните погледи, които му мяташе Гретел, — освен споменатото място, къде другаде мога да потърся ненужна автомобилна гума?

— Има къде — каза лейтенант Котлер, който беше спрял да се хили и вече изглеждаше страшно отегчен. — Но за какво ти е?

— За да си направя люлка — каза му Бруно. — Нали знаеш, с гума, завързана за клоните на дърво с въже.

— Да, разбира се — съгласи се лейтенант Котлер, кимна умно, сякаш за него тези детинщини бяха далечен спомен, въпреки че самият той беше, както и Гретел бе подхвърлила, още младеж. — Да, като дете и аз съм правил такива люлки. Прекарвал съм страхотно с приятелите си, не слизахме от тях по цели дни.

Бруно се изненада, че може да има нещо общо с него (а още повече се изненада от факта, че лейтенант Котлер е имал приятели, макар и навремето).