Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

За миг Павел спря да бели морковите, погледна седналия срещу него Бруно с все още наведена глава, но все пак вдигна очи към момчето. Изглежда се чудеше какво да му отговори, после въздъхна умислено и рече:

— Да, доктор съм.

Бруно го зяпна учудено. Нищо не разбираше.

— Ама, нали си келнер — бавно произнесе той. — Нали белиш зеленчуците преди вечеря. Как е възможно в същото време да бъдеш и доктор?

— Младежо — каза му Павел (и Бруно се зарадва на любезността му да го нарича „младежо“ вместо „дребосък“, както го наричаше лейтенант Котлер), — аз наистина съм доктор. Само защото човек гледа към звездите нощем още не означава, че е астроном, нали така?

Бруно изобщо не разбра за какво намеква Павел, но нещо в казаното го накара за пръв път да го погледне отблизо. Беше дребен мъж и много слаб, с дълги пръсти и четвъртити черти на лицето. Беше по-стар от Татко, но по-млад от Дядо, което пак го правеше доста възрастен и въпреки че преди да пристигне в Аут-швиц Бруно никога не го беше виждал, нещо в лицето на този мъж му подсказваше, че навремето е носил брада.

Но вече не.

— Нищо не разбирам — продължи Бруно, който страшно искаше да стигне до дъното на тази история. — Ако си доктор, тогава защо ни сервираш? Защо не работиш в някаква болница?

Павел се колеба дълго преди да отговори и в това време Бруно го изчака търпеливо, без да каже нищо. Не знаеше защо, но усещаше, че в случая доброто възпитание изисква от него да изчака Павел, докато се реши да проговори.

— Преди да дойда тук, практикувах като лекар — каза най-накрая.

— Практикувал си, така ли? — попита Бруно, който не знаеше значението на тази дума. — Не си ли бил достатъчно добър?

Павел се усмихна.

— Бях много добър — каза му. — Нали разбираш, винаги съм искал да стана доктор. Още от малък. Още от времето, когато бях на твоята възраст.

— Аз пък искам да стана природоизпитател — побърза да се обади Бруно.

— Пожелавам ти късмет — рече Павел.

— Благодаря.

— Имаш ли вече нещо изследвано, проучено?

— В къщата в Берлин ме чакаха много такива места — спомни си Бруно. — Но тя, разбира се, беше голяма, много по-голяма отколкото можеш да си представиш, така че имаше безброй кътчета за разузнаване. Докато тук не е същото.

— Тук нищо не е същото — съгласи се Павел.

— Кога пристигна в Аут-швиц? — попита Бруно.

Павел остави за малко моркова и белачката на масата и се замисли.

— Имам чувството, че винаги съм бил тук — каза най-сетне с тих, уморен глас.

— Тук ли си израсъл?

— Не — каза му Павел и поклати глава. — Не, не съм.

— Но нали току-що каза…

Но преди да продължи, отвън проехтя гласът на Мама. Щом я чу, Павел скочи бързо от стола си, върна се на мястото си при умивалника заедно с морковите, белачката и вестника с обелките, обърна се с гръб към Бруно, сведе ниско глава и повече думичка не каза.

— Какво, за бога, се е случило с теб? — попита Мама още щом се появи в кухнята и се наведе да разгледа превръзката на Бруно.

— Направих си люлка и паднах от нея — обясни й Бруно. — После пък люлката ме удари по главата и за малко не припаднах, но Павел ми се притече на помощ, внесе ме в къщата, почисти раната, превърза ме, сложи ми лекарство, което щипеше, но аз не се разплаках. Нито гък не казах, нали Павел?

Павел се извърна лекичко към тях, но не вдигна глава.

— Раната е почистена — каза той тихо, без да отговори на въпроса на Бруно. — Няма нищо страшно.

— Бруно, върви си в стаята — каза Мама. Ясно се виждаше, че е нещо притеснена.

— Но, аз…

— Без повече приказки! Казах в стаята! — настоя тя и Бруно стана от стола, прехвърли тежестта си на това, което реши, че отсега нататък ще нарича болния си крак, и той наистина го заболя малко като стъпи на него. Обърна се и излезе от стаята, но докато вървеше към стълбите, все пак успя да чуе как Мама каза „благодаря“ на Павел и това много зарадва Бруно, защото беше повече от очевидно, че ако не беше той, на Бруно щеше да му изтече кръвта.

Чу и още едно нещо, преди да заизкачва стълбите и това беше последната реплика на Мама към келнера, който претендираше да е доктор.

— Ако комендантът попита, ще кажем, че аз съм почистила раната на Бруно.

Което му се стори страшно егоистично от нейна страна — това да си приписва заслугата за нещо, което не беше направила.

Имаше двама души, които най-много липсваха на Бруно, откакто бе напуснал дома си, и това бяха Дядо и Баба. Те живееха в малък апартамент близо до сергиите с плодове и зеленчуци. По времето, когато Бруно се премести в Аут-швиц, Дядо беше почти на седемдесет и три, което, поне в очите на Бруно, го правеше най-старият човек на света. Един следобед Бруно изчисли, че ако изживее целия си живот още осем пъти, пак ще бъде с една година по-млад от Дядо.