Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Е, какво ще кажеш? — попита го. — Намират ли се стари гуми наоколо?

Лейтенант Котлер го изгледа замислено, сякаш не беше убеден дали да му отговори направо или да го подразни още малко, както обичаше да прави. Но ето че зърна Павел — възрастният мъж, който идваше всеки следобед да помага в кухнята с беленето на зеленчуците преди вечеря, след което обличаше бяло сако и им сервираше в трапезарията. Сега се беше запътил към къщата и това, изглежда, му подсказа решението.

— Ей ти! — изкрещя му лейтенантът, след което добави дума, която Бруно не разбра. — Ела насам, ти… — Отново каза същата дума и нещо в грубиянското му отношение накара Бруно да погледне встрани, засрамен, че е част от тази сценка.

Павел се приближи към тях и Котлер го заговори рязко и грубо, въпреки че беше толкова млад, че можеше да му е внук.

— Заведи този дребосък зад голямата къща в бараката, която служи за склад. От едната страна до стената са наредени стари гуми. Той ще си избере една, а ти ще му я занесеш, където той ти каже, разбра ли?

Павел стоеше с шапка в ръка и кимна така, че сведе глава още по-ниско и отпреди.

— Да, господине — едва пророни, толкова тихо, че можеше и да не го е казал.

— След което, като отидеш в кухнята, не забравяй да си измиеш ръцете, преди да пипаш с тях храната, ти мръсни… — и лейтенант Котлер пак каза думата, която беше използвал вече на два пъти и заедно с това се изплю на земята. Бруно хвърли поглед към Гретел, която зяпаше с обожание слънчевите лъчи, пронизали косата на лейтенант Котлер, и в този момент, като неин брат, той се почувства страшно неловко. До този момент нито един от двамата не беше разговарял с Павел в къщата, въпреки че той беше добър келнер, а такива, както казваше Татко, не растат по дърветата.

— Сега марш оттук! — извика му лейтенант Котлер и Павел се обърна и тръгна към бараката, а Бруно пое по петите му, като само от време на време се обръщаше назад към сестра си и младия войник, защото имаше желание да изтича при тях и да дръпне Гретел встрани, въпреки че през повечето време тя се държеше с Бруно като досадно, себично и подло същество. Но така, в края на краищата, правят всички сестри. А тя беше негова сестра. Въпреки това само мисълта, че ще остане насаме с човек като лейтенант Котлер, го вбесяваше. Нямаше как да смекчи факта, че той си беше истински гадняр.

Злополуката се случи само няколко часа по-късно, след като Бруно си беше избрал една хубава гума и Павел я беше занесъл до големия дъб, който растеше в онази част на къщата, към която гледаше прозорецът на Гретел. Бруно взе да се качва и слиза, нагоре-надолу, нагоре-надолу по дървото, за да завърже здраво въжетата с гумата за клоните. До този момент цялата операция вървеше като по ноти. Не му беше за пръв път да прави такава люлка, но преди винаги е имал до себе си Карл, и Даниел, и Мартин да му помагат. В този случай обаче беше съвсем сам и това доста затрудни нещата. Въпреки това се справи и след няколко часа работа, щастлив и предоволен, се настани в средата на гумата и взе да се люлее напред-назад, сякаш е най-безгрижният човек на света, макар това да беше най-неудобната люлка, на която се беше качвал в живота си.

Легна по корем върху гумата и силно се оттласна с крака от земята. Всеки път, когато отиваше назад, гумата се издигаше все по-нависоко във въздуха и всеки път едва не се удряше в стъблото, но на Бруно му беше удобно, защото така можеше да се оттласне още по-силно при всяко следващо залюляване. Всичко беше наред до момента, когато гумата, за която се държеше, не се изплъзна от ръката му, точно когато ритваше дървото и още преди да разбере какво става, тялото му се завъртя и той полетя надолу, като единия му крак беше все още в гумата, когато тупна и се приземи по лице на земята.

За миг всичко му причерня, но после пак се намести на фокус. Седна на земята точно когато люлеещата се гума идваше към него и го удари по главата. Извика силно и се премести встрани. Когато се изправи, установи, че ръката и крака от едната страна го болят много, тъй като именно на тях беше паднал, но не чак толкова, че да се счупени. Огледа ръката си, която беше покрита с драскотини, но като премести поглед върху лакътя, установи, че се е порязал. Кракът му обаче беше по-зле, и като се наведе, видя че на коляното му, точно където свършваха късите му панталони, зее дълбока отворена рана, която сякаш го беше изчаквала да й обърне внимание, защото щом я погледна и тя започна да кърви още по-силно.