Джон Бойн: Момчето в раираната пижама

За безценните съвети и задълбочени коментари, затова че никога не ме оставиха ненужно да разтегля историята, изказвам най-сърдечни благодарности на Дейвид Фиклинг, Бела Пиърсън и Линда Сарджънт. А за това, че както винаги зад тази книга от самото начало застана и моят литературен агент Саймън Треуин, благодарности.

Изказвам благодарност и на моята стара приятелка Джанет Дженкинс за това, че ме насърчи след прочита на първата ми чернова.

Един следобед, когато Бруно се върна от училище, с изненада установи, че Мария, семейната прислужничка — която винаги ходеше с наведена глава и никога не вдигаше поглед от килима — стои в спалнята му, измъква нещата от гардероба му и ги сгъва, за да ги прибере в четири големи дървени сандъка, дори онези неща, които беше скрил най-отзад и които си бяха лично негови и никой не биваше да знае за тях.

— Какво правиш? — попита я той с колкото можа по-любезен тон, защото макар и да не му беше никак приятно да се прибере у дома и да завари как някой му рови из нещата, Мама не спираше да му повтаря, че с Мария трябва да се държи почтително, а не само да подражава на начина, по който Татко разговаря с нея. — Как смееш да ми пипаш нещата?

Мария поклати глава и кимна към стълбата зад себе си, където току-що се беше появила майката на Бруно. Тя беше висока жена с дълга червена коса, събрана на тила й в малка мрежичка, кършеше нервно ръце, сякаш имаше нещо, което не искаше да изрече на глас или пък нещо, което просто не й се искаше да повярва.

— Мамо — каза Бруно и тръгна към нея, — какво има? Защо Мария рови в гардероба ми?

— За да опакова нещата ти — обясни му Мама.

— Да ги опакова ли? — попита той и бързо прехвърли наум случките от предишните няколко дни, за да си спомни дали пак не беше направил някоя поразия, дали пак не се беше изпуснал да каже на глас думи, които са му забранени да използва, и затова сега, като наказание, го изпращат някъде. Но не се сети за нищо подобно. Всъщност през последните няколко дни се беше държал безупречно с всички и изобщо не си спомняше да е правил пакости. — Защо? — попита. — Какво съм направил?

В този момент Мама влезе в собствената си спалня, но се оказа, че Ларс, икономът, е там и прибира нейните неща. Тя въздъхна, вдигна безпомощно ръце във въздуха и тръгна да се връща към стълбите. Бруно вървеше по петите й, защото нямаше никакво намерение да остави тази работа без обяснение.

— Мамо — настоя той. — Какво става тук? Преместваме ли се?

— Ела с мен на долния етаж — отвърна Мама и тръгна да слиза към голямата трапезария, където Фюри беше вечерял предишната седмица. — Ще поговорим долу.

Бруно изтича надолу, изпревари я по стълбите, пристигна пръв в трапезарията и застана да я изчака. Изгледа я за миг, без да каже нещо, само си помисли, че тази сутрин не е могла да си нанесе грима хубаво, тъй като очите й бяха зачервени повече от обикновено — също като неговите, когато ставаше непослушен, правеше пакости и накрая се стигаше до плач.

— Виж какво, Бруно, няма за какво да се притесняваш — каза Мама и се отпусна в стола, в който беше седяла красивата руса жена, която беше пристигнала на вечерята заедно с Фюри и която му беше помахала, когато Татко затвори вратата под носа му. — Всъщност, ако не друго, това ще бъде едно голямо приключение.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Изпращате ли ме някъде?

— Не само теб — продължи тя с вид, като че се канеше да се усмихне, но после се разколеба. — Всички тръгваме. Татко и аз, Гретел и ти. И четиримата.

Бруно се замисли и смръщи чело. Не би имал нищо против да изпратят някъде Гретел, защото тя беше Безнадежден случай и му причиняваше само главоболия. Но му се струваше малко нечестно, че всички трябва да тръгват заедно с нея.

— Но къде? — попита той. — Къде отиваме по-точно? Защо не си стоим тук?

— Заради работата на Татко — обясни Мама. — Нали знаеш колко е важна?

— Да, разбира се — отвърна Бруно и кимна, защото знаеше, че в къщата винаги беше пълно с всевъзможни посетители — мъже със страхотни униформи, жени с пишещи машини, които не биваше да пипа с мръсните си ръце — и те всички много уважаваха Татко и си казваха един на друг, че той е човек, с когото шега не бива и че на него Фюри възлагал големи надежди.

— Е, понякога, когато човек е много важен — продължи Мама, — онзи, който му е началник, му заповядва да замине другаде, защото там трябва да се свърши някаква много специална работа.