Джон Бойн: Момчето в раираната пижама

— О, ще се сприятелиш с други момчета — каза Мама и махна небрежно с ръка, сякаш да имаш трима най-добри приятели за цял живот е нещо съвсем обичайно за всяко момче.

— Но ние си имаме планове — възрази й той.

— Планове ли? — попита Мама и повдигна вежда. — Какви планове?

— Не казвам! — отсече Бруно, който не можеше да й разкрие същината на въпросните планове, които включваха всевъзможни поразии, най-вече след няколко седмици, когато училището свършваше и започваше лятната ваканция и тогава нямаше да висят по цял ден и само да кроят планове, а щяха да се заемат с тяхното изпълнение.

— Съжалявам, Бруно — каза Мама, — но се налага плановете ти да почакат. Нямаме избор.

— Но, мамо!

— Бруно, стига! — скастри го тя и се изправи, за да му покаже, че е напълно сериозна, като казва „стига“. — Направо недоумявам, само преди седмица се оплакваше колко много неща са се променили тук напоследък.

— Ами, не ми харесва, че трябва да гасим лампите нощем — призна той.

— Това важи за всички — отговори Мама. — За да сме в безопасност. Кой знае, може би като се преместим, там няма да е толкова опасно. А сега отивай в стаята си да помогнеш на Мария с опаковането. По вина на някои хора не разполагаме с толкова време за преместването, колкото би ми се искало.

Бруно кимна и доста натъжен пое към стаята си; знаеше, че „някои хора“ е израз на възрастните и означава „Татко му“, но той нямаше право да го използва.

Тръгна да изкачва стълбите неохотно, като се държеше за перилото с една ръка и се зачуди дали в новата къща на новото място, където беше новата работа, ще има такива хубави перила като тези, по които да се пързаля надолу. Защото перилата на стълбите в тази къща започваха от най-горния етаж — точно пред малката стая, където, ако се повдигне на пръсти и се хване здраво за рамката на прозореца, можеше да види цял Берлин — и стигаха до приземния етаж — точно пред двете огромни дъбови врати. И за Бруно нямаше по-голямо удоволствие от това да яхне перилото от таванския етаж и със свистене да се спусне чак до долу.

Първо от най-горния етаж до следващия, където беше стаята на Мама и Татко, както и голямата баня, където му беше забранено да влиза.

После до следващия, където се намираше неговата стая и стаята на Гретел, както и малката баня, която трябваше да използва по-често отколкото правеше.

Надолу до приземния етаж, където тупваш от перилото на пода и трябва да се приземиш на двата крака без залитане, защото иначе получаваш пет наказателни точки и се налага да започнеш отначало.

Стълбищните перила бяха най-хубавото нещо в тази къща — те, както и фактът, че Дядо и Баба живееха наблизо, а когато си спомни за тях, зачуди се дали и те няма да дойдат при новата работа и реши, че сигурно ще дойдат, защото не може да ги изоставят тук. Никой нямаше кой знае каква нужда от Гретел, защото тя беше Безнадежден случай и щеше да е много по-добре, ако остане да се грижи за къщата, но виж Дядо и Баба бяха друга работа. Те бяха съвършено различно нещо.

Бруно изкачи бавно стълбите до стаята си, но преди да прекрачи прага, погледна надолу към първия етаж и видя как Мама влиза в кабинета на Татко, който се намираше точно срещу трапезарията и се знаеше, че е „забранена територия по всяко време, без изключение“ и я чу да му говори на висок глас, после Татко също повиши глас и то така, че да я надвика, и това сложи край на разговора. Вратата на кабинета се затвори и Бруно не успя да чуе нищо повече, затова си помисли, че няма да е зле да се прибере в стаята си и да отмени Мария в опаковането, защото в противен случай тя можеше да изрови всичките му неща от гардероба, без да се съобразява и без да внимава, дори онези, които беше скрил най-навътре, и които бяха само негови и никой нямаше право да ги вижда.

Когато видя за пръв път новата им къща, очите на Бруно се ококориха, устните му образуваха „о“ и отново разпери ръце встрани. Всичко в нея представляваше пълна противоположност на стария им дом и той не можеше да повярва, че наистина ще живеят тук.

Къщата в Берлин се намираше на тиха улица и до нея се издигаха други големи къщи като тяхната и винаги беше приятно да ги гледаш, защото бяха почти еднакви с тяхната, но не съвсем, и в тях живееха други момчета, с които си играеше (ако бяха приятели) или гледаше да избягва (ако бяха побойници). Докато новата къща се издигаше съвсем сама върху празно, пусто място и наоколо не се виждаха никакви други къщи, което означаваше, че наблизо няма да има други семейства и други момчета, с които да си играе — нито приятели, нито побойници.