Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Какво правиш тук? — извика му тя и се извъртя към него. — Не знаеш ли, че в дамска стая не се влиза, без да почукаш?

— Не си домъкнала всичките си кукли тук, нали? — попита я Бруно, който беше развил у себе си навика да заобикаля въпросите на сестра си и вместо това да й задава свои.

— Разбира се, че съм ги донесла — отговори му тя. — Не мислиш, че ще ги зарежа вкъщи, нали? Може да минат седмици преди да се върнем обратно.

— Седмици ли? — попита Бруно, като се престори на разочарован, но тайничко се зарадва, защото всъщност се беше примирил с идеята, че ще останат цял месец. — Така ли смяташ наистина?

— Ами, попитах Татко и той ми каза, че ще останем тук в обозримото бъдеще.

— Какво по-точно означава обозримото бъдеще? — попита Бруно и приседна в крайчеца на леглото й.

— Означава няколко седмици напред в бъдещето — отвърна му Гретел с интелигентно поклащане на главата. — Може би три.

— Тогава всичко е наред — рече Бруно. — Щом става дума само за обозримото бъдеще, а не за цял месец. Мразя го това място, затова питам.

Гретел погледна малкия си брат и като никога се съгласи с него.

— Знам за какво говориш — каза му. — Не е много приветливо, нали?

— Направо е ужасно — рече Бруно.

— Така е — призна Гретел. — Сега е ужасно, но щом поразкрасим къщата, сигурно няма да е чак толкова зле. Чух Татко да казва, че който е живял преди нас тук в Аут-швиц, е напуснал на бърза ръка и не е имал време да приведе мястото в приличен вид.

— Аут-швиц ли? — попита Бруно. — Какво е това нещо?

— Не е нещо, Бруно — каза Гретел с въздишка, — а просто Аут-швиц.

— Добре, тогава какво е Аут-швиц? — повтори той. — Какво аут?

— Това е името на къщата — обясни му Гретел. — Аут-швиц.

Бруно се замисли. Не беше видял никаква табелка отвън, на която да пише как се казва къщата, не пишеше и на външната врата. Собствената им къща в Берлин също нямаше име, тя се казваше просто номер четири.

— Но какво означава името? — попита той раздразнено. — Защо аут?

— Ами хората, които са живели тук преди нас са били аут, така си мисля — обясни му Гретел. — Сигурно е свързано с факта, че онзи не си е свършил работата както трябва и някой му е казал, че е аут, и тогава решили да назначат мъж, който да е на мястото си.

— Искаш да кажеш Татко.

— Разбира се — каза Гретел, която винаги говореше за Татко, сякаш той никога не може да сбърка, никога не се ядосва и винаги преди да заспи идва да я целуне за „лека нощ“ — нещо което ако беше честен, а не само тъжен заради преместването, Бруно трябваше да признае, че Татко прави и с него.

— Значи сме тук в Аут-швиц, защото някой е казал „аут“ на хората преди нас, така ли?

— Точно така, Бруно — отвърна му Гретел. — Сега се махай от кувертюрата ми. Намачкал си я.

Бруно скочи от леглото и тупна на земята. Не му хареса труса, които произведе. Беше прекалено глух, затова веднага реши, че не бива много-много да тича из къщата, тъй като може да се срути с грохот.

— Тук не ми харесва — каза той за стотен път.

— Знам — каза му Гретел. — Но нищо не можем да направим, нали така?

— Много ми липсват и Карл, и Даниел, и Мартин — продължи Бруно.

— И на мен ми липсват и Хилда, и Изабел, и Луиза — рече Гретел, а Бруно се опита да си спомни коя от всичките три момичета, беше чудовището.

— Според мен другите деца не изглеждат никак дружелюбни — каза Бруно и Гретел замръзна на място, докато нагласяваше една от по-ужасните си кукли върху лавицата. Обърна се и го зяпна.

— Какво каза? — попита го.

— Казах, че според мен другите деца не изглеждат никак дружелюбни — повтори той.

— Другите деца ли? — учуди се Гретел с глас, който прозвуча доста объркано. — Какви други деца? Не съм виждала никакви други деца.

Бруно огледа стаята. Имаше прозорец, но стаята на Гретел се намираше от другата страна на коридора, срещу неговата, и затова гледаше в съвършено друга посока. Като се направи на важен, той тръгна нехайно към прозореца. Пъхна ръце в джобовете на късите си панталонки и направи опит да си подсвирква някаква песен, без изобщо да поглежда към сестра си.

— Бруно? — попита го Гретел. — Какво, по дяволите, правиш? Полудя ли?

Той обаче продължи да крачи и да си подсвирква уж нехайно, докато стигна прозореца, който, за щастие, беше достатъчно нисък, за да може да погледне през него. Надникна и видя колата, с която бяха пристигнали, както и още три-четири други коли, които принадлежаха на войниците, дето работеха за Татко; някои от тях стояха, пушеха цигари и се смееха, като същевременно поглеждаха нервно нагоре към къщата. По-нататък се виждаше алеята за коли и още по-нататък — гора, която плачеше за пребродване.