Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Бруно, би ли ми обяснил какво искаше да кажеш с това последното? — попита Гретел.

— Виж ти, там има гора — рече Бруно, без да обръща внимание на въпроса й.

— Бруно! — извика му тя и тръгна към него така бързо, че той отскочи от прозореца и се прилепи до стената.

— Какво? — попита, като се направи, че не разбира за какво му говори.

— Другите деца — отсече Гретел. — Каза, че не изглеждали никак дружелюбни.

— Ами не изглеждат — каза Бруно, макар че не искаше да съди само по външния им вид, преди още да се е срещнал с тях, защото Мама непрекъснато му повтаряше, че така не се прави.

— Но какви други деца? — попита Гретел. — Къде са тия деца?

Бруно се усмихна и закрачи към вратата, като даде знак на Гретел да го последва. Тя изпъшка шумно и тръгна след него, но преди това спря да сложи куклата на леглото, после премисли, взе я със себе си и я притисна към гърдите си. На влизане в стаята на Бруно, Мария изфуча оттам и едва не я събори на земята — в ръката си държеше нещо, което много приличаше на мъртъв плъх.

— Ето там са — каза Бруно, приближи се до прозореца и погледна навън. Дори не се обърна назад, за да види дали Гретел го следва, защото децата погълнаха цялото му внимание. В продължение на няколко минути той напълно изключи, че и тя е в стаята.

Гретел се закова на разстояние от прозореца, стоеше и не помръдваше. Страшно й се искаше и тя да погледне, но нещо в начина, по който той я подкани, нещо, в начина, по който той се беше вторачил навън, изведнъж я смути. Никога преди това Бруно не беше успявал да я излъже за каквото и да било и тя беше почти сигурна, че не се опитва и сега, но имаше нещо в начина, по който стоеше там, и то я караше да си мисли, че не е много убедена дали изобщо иска да види тези деца. Преглътна нервно, каза си наум една молитва — наистина да се върнат в Берлин в обозримото бъдеще, а не след месец, както беше предположил Бруно.

— Е? — обърна се той към нея, като видя, че тя още стои на прага и стиска куклата си, а златистите й плитки са кацнали на раменете й и само чакат някой да ги дръпне. — Не искаш ли да ги видиш?

— Разбира се, че искам — отговори тя и колебливо се запъти към него. — Хайде, дръпни се оттам — каза му и го избута с лакът.

Този първи следобед в Аут-швиц беше ясен и слънчев и точно когато Гретел надникна през стъклото, слънцето отново блесна иззад един облак и само след миг, когато очите й привикнаха, а пък и слънцето отново се скри, тя видя за какво й беше говорил Бруно.

Преди всичко, това изобщо не бяха деца. Или поне не всички. Имаше малки момчета и големи момчета, бащи и дядовци. Може би и няколко чичовци. Както и от онези самотни хора, които се срещат на всяка улица и живеят като че ли нямат никакви роднини. Имаше всякакви.

— Какви са те? — попита Гретел и зяпна така, както често правеше и брат й напоследък. — Какво място е това?

— Не съм сигурен — каза Бруно, придържайки се колкото е възможно по-близо до истината. — Но не е хубаво като у дома, в това съм сигурен.

— А къде са момичетата? — попита тя. — А майките? А бабите?

— Сигурно живеят в друга част — предположи Бруно.

Гретел реши, че може да е прав. Не искаше да гледа повече, но й беше трудно да откъсне очи от прозореца. До този момент единственото нещо, което се виждаше от нейната стая, беше гората, която изглеждаше малко мрачна, но въпреки това ставаше за пикник, стига да има някаква полянка навътре в нея. Но от тази страна на къщата гледката беше много по-различна.

Започваше примамливо. Отначало, точно под прозореца на Бруно, се виждаше градина. При това доста голяма и пълна с цветя, които растяха в стройно подредени лехи, и по всичко личеше, че някой се грижи с голямо старание за тях, сигурно човек, който знае, че да отглеждаш цветя в такова място е не само нужно, но и хубаво, също като да поставиш свещица пред прозореца на огромен замък насред мъглива пустош в тъмна зимна нощ.

Покрай цветята се виждаха много приятни павирани алеи и една дървена пейка, където Гретел можеше да си представи как седи на слънце и чете книга. На облегалката на пейката имаше метална табелка, но от такова разстояние не можеше да прочете какво пише на нея. Пейката беше обърната с лице към къщата — което при други обстоятелства би било доста странно, но в случая тя разбираше защо.

Двайсетина крачки по-нататък, отвъд градината, лехите и пейката с табелката, всичко изведнъж се променяше. Виждаше се висока телена ограда, която се простираше успоредно на къщата, и която в най-горната си част беше извита навътре. После продължаваше по-нататък в двете посоки до някъде, където погледът не стигаше. Оградата беше много висока, по-висока и от къщата, в която се намираха, освен това се виждаха и големи дървени диреци, подобни на телеграфни стълбове, разположени на равни разстояния един от друг, които я подпираха. Върху оградата имаше огромни спирали бодлива тел и най-ненадейно Гретел почувства болка само при вида на острите бодли, които стърчаха по тях.