Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

Мама, Мария и Бруно излязоха от къщата последни и тогава Бруно забеляза, че Мама май нямаше представа, че прислужницата е още вътре, защото, когато хвърлиха сетен поглед към празния вестибюл, където бяха прекарали толкова щастливи дни, където поставяха коледното дърво през декември, където мокрите чадъри стърчаха в стойката през зимните месеци, където Бруно си имаше място, на което да поставя калните си обувки при влизане в къщата, но никога не го правеше, Мама поклати глава и изрече нещо много странно.

— Не трябваше да позволяваме на Фюри да ни гостува — промълви тя. — Някои хора са готови на всичко, за да напреднат в кариерата.

След като го каза, се обърна и Бруно забеляза, че в очите й има сълзи, но тя мигом се сепна, щом зърна Мария, която стоеше и я наблюдаваше.

— Мария — извика тя смутено. — Мислех, че си вече в колата.

— Тъкмо излизах, госпожо — отговори й Мария.

— Нямах предвид… — започна Мама, пак поклати глава и продължи. — Не исках да кажа, че…

— Тъкмо излизах, госпожо — повтори Мария, която, изглежда, не знаеше правилото, че когато Мама говори, не бива да я прекъсват, след което бързо прекрачи прага и изтича в колата.

Мама се намръщи, но после сви рамене, сякаш вече нищо нямаше значение.

— Хайде, Бруно — каза тя, хвана го за ръка и заключи външната врата след себе си. — Да се надяваме, че един ден, когато всичко това свърши, отново ще се върнем тук.

Служебната кола със знаменцата отпред ги закара до гарата, където имаше два коловоза, разделени от широк перон и от двете страни стоеше по един влак в очакване на пътниците. Тъй като имаше твърде много войници от другата страна, без да броим факта, че се виждаше и дългата постройка на стрелочника, която разделяше коловозите, Бруно успя само за миг-два да зърне тълпите от хора, преди да се качи на един много луксозен влак, в който имаше малко хора и много празни места и свеж въздух, които идваше от отворените прозорци. Ако влаковете пътуват в различни посоки, разсъждаваше си той, тогава нямаше да му се стори толкова странно, но това не беше така; и двата влака бяха насочени на изток. За миг му се прииска да изтича по перона и да каже на онази тълпа от хора, че тук в неговия влак има много празни места, но реши да си кротува, защото нещо му подсказа, че ако това не разсърди Мама, по всяка вероятност ще вбеси Гретел, а тогава ставаше още по-лошо.

Откакто беше пристигнал в Аут-швиц и новата им къща, Бруно не беше виждал Татко. По-рано през деня, когато вратата се открехна, реши, че по всяка вероятност е в спалнята си, но това се оказа онзи враждебно настроен млад войник, който се втренчи в него, а в очите му нямаше и грам топлинка. Не беше чул силния глас на Татко да гърми из къщата, нито пък тежките стъпки на ботушите му да отекват по дъските на пода на долния етаж. Но със сигурност беше доловил движението на хора, които влизат и излизат и докато разсъждаваше как да постъпи най-добре, чу силна шумотевица от долния етаж и изтича в коридора, за да надникне над перилата.

Видя, че вратата към кабинета на Татко е отворена и група от пет души стои отпред — разсмяха се, после се ръкуваха. Татко се намираше в центъра, заобиколен от групичката, и изглеждаше много хубав в прясно изгладената си униформа. Гъстата му тъмна коса беше гладко сресана и лъщеше от брилянтина, и, докато наблюдаваше отгоре, Бруно изведнъж почувства и страх, и страхопочитание към него. Виж, другите мъже не му харесаха толкова. Те със сигурност не бяха хубави като Татко. Нито пък униформите им бяха прясно изгладени. Нито гласовете им бяха така гръмки, нито ботушите — така лъснати. Те всички държаха шапките си под мишница и като че ли се мъчеха да се изтъкнат пред Татко и да му направят впечатление. Бруно успя да схване само няколко от фразите им, които стигнаха до ушите му.

— … допусна грешки още с пристигането си. Стигна се дотам, че нашият върховен предводител нямаше друг избор, освен да… — каза единият.

— … дисциплина! — намеси се друг. — Още от самото начало на четирийсет и втора ни липсва експедитивност, а без нея…

— … ясно е, ясно е какво показват числата. Ясно е, комендант… — обади се трети.

— … ако построим още един — каза последният, — представете си само какво може да постигнем тогава… само си представете!..

Татко вдигна ръка във въздуха, при което другите млъкнаха на мига. Сякаш беше диригент на бръснарски квартет 1.

— Господа — каза той и този път Бруно вече можеше да долови всяка произнесена дума, тъй като няма друг човек в света, който да може да се чува така ясно от единия край на стаята до другия, като Татко. — Високо оценявам вашите предложения и насърчения. Каквото било, било. Сега започваме отначало, но нека това начало бъде утре. Сега трябва да помогна на семейството си да се нанесе, в противен случай неприятностите за мен тук вътре ще се окажат също така големи като за онези там отвън, нали разбирате?