Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Какви са всички тия хора? — обади се тя с приглушен глас, сякаш не питаше Бруно, а търсеше отговора от някой друг. — И какво правят всички те там?

Бруно се изправи и за пръв път двамата застанаха един до друг, рамо до рамо и гледаха вторачено към онова, което се случваше на двеста метра от новия им дом.

Накъдето и да обърнеха поглед, се движеха хора — високи, ниски, стари, млади. Някои образуваха групи, стояха едно място с прилепени до тялото ръце и изправени глави, докато един войник крачеше пред тях, а устата му се отваряше и затваряше така бързо, сякаш нещо им крещеше. Други пък бяха строени в редица по един и бутаха ръчни колички от единия край на лагера до другия, като се появяваха от място, което не се виждаше, бутаха количките си, след което завиваха зад една барака и отново изчезваха от погледа. Неколцина стояха притихнали до бараките, скупчени един до друг, забили поглед в земята, сякаш играеха някаква игра, в която целта беше да останат незабелязани. Имаше и хора с патерици, а повечето бяха с превързани глави. Някои маршируваха на групи, с лопати в ръка и, предвождани от войници, отиваха към място, което не се виждаше от прозореца.

Бруно и Гретел видяха стотици хора, но пред тях имаше толкова много бараки, а всичко се простираше толкова надалеч, докъдето всъщност погледът им не стигаше, че както изглежда там би трябвало да има много повече хора, хиляди хора.

— И всички те живеят толкова близо до нас — каза Гретел и се намръщи. — В Берлин на нашата тиха, красива улица имаше само шест къщи. А тук са безброй. Защо ли Татко е приел новата му работа да бъде в това противно място с толкова много съседи? Не разбирам.

— Погледни ей там — каза Бруно и Гретел проследи насочения му пръст и видя как от една барака в далечината излизат деца, сгушени едно до друго, а група войници стои и вика срещу тях. Колкото повече им крещяха, толкова по-плътно децата се притискаха едно към друго, след което обаче един от войниците се спусна срещу тях и те се разделиха надве, с което като че направиха това, което войниците бяха искали, а именно да застанат в редица по едно. Когато се строиха, войниците започнаха да се смеят и да им ръкопляскат.

— Сигурно репетират нещо — предположи Гретел, без да обръща внимание на факта, че някои от децата, дори и от по-големите, от онези, които бяха на нейната възраст, до едно като че плачеха.

— Казах ли ти, че има и деца — рече Бруно.

— Но не и такива, с които бих искала да си играя — отсече Гретел нафукано. — Толкова са мръсни. Хилда, Изабел и Луиза се къпят всяка сутрин, както и аз. А онези деца сякаш не са виждали баня през живота си.

— Ами не виждаш ли колко мръсно е там — отвърна й Бруно. — Нищо чудно да нямат бани.

— Не ставай глупав! — сопна се Гретел, въпреки че колко пъти й бяха повтаряли да не нарича брат си „глупав“. — Какви ще са тия хора, дето няма да имат бани?

— Не знам — каза Бруно, — може би хора, които нямат топла вода.

Гретел остана загледана още миг-два, после потрепери и се обърна.

— Връщам се в стаята да си подредя куклите — каза тя. — Изгледът от моя прозорец определено е по-хубав.

С тази реплика тя се отдалечи, прекоси коридора, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си, но не се зае да нарежда куклите си. Вместо това седна на леглото и какви ли не мисли нахлуха в главата й.

Една последна мисъл нахлу и в главата на брат й, докато наблюдаваше стотиците хора, които работеха в далечината, и тя се свеждаше до факта, че всички те — малките момчета, големите момчета, бащите, дядовците, чичовците, самотниците, които се срещат на всяка улица, и които като че ли нямат никакви роднини — носеха едни и същи дрехи: сиви раирани пижами със сиви раирани шапки на главите.

— Колко странно — пророни той, преди да се отдалечи от прозореца.

Нямаше как иначе да се разбере, освен да се попита Татко.

Татко не напусна Берлин в колата заедно с тях през онази сутрин. Беше тръгнал няколко дни по-рано, още същата вечер, когато Бруно се беше прибрал и сварил Мария да рови из нещата му, дори онези, дето беше скрил най-отзад, дето си бяха лично негови и никой не биваше да знае за тях. През следващите дни Мама, Гретел, Мария, Готвача, Ларс и Бруно бяха изцяло заети да прибират покъщнината в сандъци и да ги товарят на един голям камион, за да бъдат откарани в новия им дом в Аут-швиц.

Именно през последната сутрин, когато къщата изглеждаше съвсем празна и изобщо не приличаше на техния истински дом, малкото останали неща трябваше да се приберат в куфари и служебната кола с червено-черните си знаменца спря пред вратата, за да ги вземе.