Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Да, но…

— А нашето семейство, Бруно, е тук. В Аут-швиц. Ерго, това е нашият дом.

Бруно не разбра какво означава това „ерго“, но не му и трябваше, защото имаше готов отговор за Татко.

— Ама Дядо и Баба са в Берлин — каза той. — А те също са нашето семейство. Значи това не може да бъде нашият дом.

Татко се замисли и кимна. Изчака дълго време преди да отговори:

— Така е, Бруно, и те са част от семейството. Но ти и аз, Мама и Гретел сме най-важните хора в нашето семейство и това е мястото, където сега живеем. В Аут-швиц. Не се прави на толкова нещастен! (Тъй като Бруно наистина изглеждаше много нещастен.) Изчакай да мине малко време преди да даваш преценки. Може пък да ти хареса.

— Тук не ми харесва — настоя на своето Бруно.

— Бруно… — рече Татко с уморен глас.

— Карл не е тук, нито Даниел, нито Мартин, около нас няма никакви други къщи, няма сергии с плодове и зеленчуци, няма улици, няма сладкарници с маси на тротоара и събота следобед няма тълпи от хора, които да те блъскат отляво-отдясно.

— Бруно, понякога в живота има неща, които трябва да направим и нямаме право на избор — каза Татко и Бруно забеляза, че той вече започва да се отегчава от този разговор. — Боя се, че случаят е точно такъв. Това е моята работа, много важна работа. Важна за нашата родина. Важна за Фюрера. Един ден ще го разбереш.

— Искам да се върна у дома — изхленчи Бруно и усети как в очите му напират сълзи, но всъщност не искаше нищо друго освен Татко да проумее колко ужасно място е това Аут-швиц и да се съгласи да се махнат оттук веднага. Но вместо това той отсече:

— Трябва да разбереш, че си си у дома и толкоз — което разочарова Бруно. — Това е само в рамките на обозримото бъдеще.

Бруно затвори очи за миг. Никога през живота си не е бил толкова настоятелен, не е държал толкова много да стане неговото и със сигурност никога не беше ходил при Татко с такова огромно желание да го накара да промени решението си за нещо, но самата мисъл, че ще остане тук, самата мисъл, че ще трябва да живее в това противно място, където изобщо нямаше с кого да си играе, му беше непоносима. Когато след миг отново отвори очи, Татко заобиколи писалището и се настани в едно кресло до него. Бруно го загледа, докато отваряше сребърна кутия, от която извади цигара, почука я върху писалището и я запали.

— Спомням си, като бях малък — каза Татко, — имаше неща, които никак не обичах да правя, и тогава моят баща ме убеждаваше, че за всички ще е по-добре, ако ги свърша. И аз запретвах ръкави, за да ги приключа по-бързо.

— Какви неща? — попита Бруно.

— О, знам ли — пророни Татко и сви рамене. — Беше отдавна. Бях съвсем малък и не знаех кое е добро за мен. Понякога, например, не исках да стоя вкъщи и да си пиша домашните; исках да съм на улицата и да си играя с приятелите, точно както предпочиташ и ти, но сега, като мислено се връщам назад, виждам колко глупав съм бил.

— Значи разбираш как се чувствам аз — обнадежди се Бруно.

— Да, но знам също така, че баща ми, твоят дядо, си даваше сметка какво е необходимо за мен и винаги съм се чувствал по-добре, когато се случеше да го послушам. Как смяташ, щях ли да постигна такъв успех в живота си, ако не се бях научил кога да говоря, кога да мълча и кога да следвам заповедите? Е, кажи де, Бруно, как смяташ? Щях ли?

Бруно се огледа. Погледът му попадна върху прозореца в ъгъла на стаята и през него отново видя ужасната гледка навън.

— Нещо лошо ли си направил? — попита след миг мълчание. — Нещо, което е разгневило Фюри ли?

— Аз ли? — попита Татко и го погледна с недоумение. — Какво искаш да кажеш?

— Дали не си сбъркал нещо в работата си? Знам, всички казват, че си много важен човек и че Фюри има големи планове за теб, но едва ли ще те изпрати на такова място, ако не си направил нещо, заради което е искал да те накаже.

Татко се изсмя, при което Бруно много се смути; нищо не можеше да го ядоса повече от възрастен, който му се присмива, че не знае нещо, особено след като се опитва да го узнае чрез своите въпроси.

— Ти не разбираш значението на този пост — каза Татко.

— Според мен май не си бил съвсем безупречен в работата си, щом това означава, че ние всички трябваше да напуснем един много хубав дом и да се сбогуваме с приятелите си, за да дойдем на това противно място. Мисля, че трябва да си сгрешил някъде и може би ще е най-добре да отидеш и да се извиниш на Фюри, за да сложи край на това. Може би той ще ти прости, ако бъдеш искрен.

Думите излязоха от устата му, още преди да успее да реши дали са на място или не; щом ги чу да се носят във въздуха, веднага му се сториха, че не са онова, което е позволено да се казва на Татко, но така или иначе, вече бяха изречени и нямаше как да ги върне обратно. Бруно преглътна нервно и след минута мълчание погледна Татко, който го гледаше строго с каменно изражение на лицето. Бруно облиза устни и извърна поглед. Усети, че не е редно да се вторачва в Татко.