Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

След миг-два неловко мълчание Татко се надигна бавно от мястото си до него и се върна на стола зад писалището, като постави цигарата си в пепелника.

— Чудя се, дали си много смел — каза той тихо, сякаш разсъждаваше на глас, — или просто безочлив. Може би това не е чак толкова лошо.

— Не исках да кажа…

— Сега ще мълчиш — каза Татко, като повиши тон и го прекъсна, защото нито едно от правилата в нормалния семеен живот не важаха за него. — Виж какво, Бруно, аз проявих голямо разбиране към твоите чувства, защото знам, че трудно понасяш това наше преместване. Изслушах всичко, което имаше да ми кажеш, въпреки че твоята младост и неопитност те карат да се изразяваш крайно непочтително. И може би си забелязал, че не реагирах на това твое поведение. Но вече е дошъл моментът, когато просто трябва да приемеш, че…

— Отказвам да приема! — извика Бруно и премигна от изненада, защото не знаеше, че ще извика толкова силно. (Този факт го стъписа.) Леко се стегна и се приготви да избяга, ако е необходимо. Но днес нищо не беше в състояние да разгневи Татко — и ако Бруно трябваше да е честен със себе си, щеше да признае, че Татко рядко се гневеше; той обикновено замълчаваше и се затваряше в себе си, но в крайна сметка все неговото ставаше — и вместо да му се разкрещи или да го подгони из къщата, той просто поклати глава и му даде да разбере, че разговорът им е приключил.

— Връщай се в стаята си, Бруно — каза той с толкова тих глас, че Бруно веднага разбра, че говори съвсем сериозно, затова се изправи, а в очите му вече напираха сълзи на безпомощност. Тръгна към вратата, но преди да я отвори се обърна и зададе още един последен въпрос.

— Татко? — започна той.

— Бруно, нямам намерение да… — раздразни се Татко.

— Не става дума за това — намеси се бързо Бруно. — Нещо друго искам да те питам.

Татко изпъшка и му разреши да продължи, като му даде да разбере, че след това се слага точка на разговора и на всякакви спорове.

Бруно се замисли, защото този път искаше да формулира въпроса си съвсем точно и правилно, за да не прозвучи грубо или неучтиво.

— Какви са всички тия хора навън? — попита го най-накрая.

Татко наведе глава наляво, изглеждаше малко смутен от въпроса.

— Войници, Бруно — отвърна му. — И секретари. Хора от администрацията. Разбира се, виждал си ги и преди.

— Не, не говоря за тях — каза Бруно, — а за хората, които виждам от прозореца си. В бараките, в далечината. Те всички са облечени по един и същ начин.

— А, онези ли? — каза Татко, поклати глава и се подсмихна. — Онези хора… ами, те изобщо не са хора, Бруно.

Бруно се намръщи.

— Не са ли? — попита, защото не разбираше какво има предвид Татко.

— Ами, не и по начина, по който ние разбираме тази дума — продължи Татко. — Но ти няма какво да се тревожиш за тях. Те нямат нищо общо с теб. Ти нямаш нищо общо с тях. Просто се настани в новия си дом и бъди послушен — от теб само това се иска. Да приемеш положението, в което си се озовал, и тогава всичко ще ти бъде по-лесно.

— Да, Татко — рече Бруно, въпреки че остана недоволен от отговора.

Отвори вратата, но Татко му извика да се върне за малко, изправи се и повдигна едната си вежда, сякаш да му напомни, че е забравил нещо. Бруно си спомни за поздрава, затова издекламира фразата, като го имитираше дословно.

Прибра крака, стрелна дясната си ръка напред и чукна петите си една в друга, след което каза с дълбок и ясен глас — колкото е възможно по-близък до този на Татко — думите, които произнасяше всеки път, когато срещнеше войник.

— Хайл Хитлер! — изрече, което, така си мислеше той, представляваше друг начин да кажеш: „Хайде, чао засега и всичко най-хубаво.“

Няколко дни по-късно Бруно лежеше в стаята си и зяпаше тавана. Бялата боя се беше напукала и се лющеше много неприятно, не като боята в къщата им в Берлин, където тя никога не ставаше такава, защото всяко лято Мама докарваше бояджии да я покрият с нов пласт отгоре. Точно този следобед лежеше, гледаше пукнатините, плъзнали навред като паяжина, и след като присви очи, се почуди какво ли има зад тях. Представи си, че има малки буболечки, които живеят в пукнатините между боята и самия таван и именно те разширяват пространството си, като увеличават пукнатините, разтварят ги и се опитват да си направят място и пролука, през която да се измъкнат, а после да потърсят прозорец, през който да избягат. Никой, помисли си Бруно, нито дори най-малките буболечки, не иска да живее в Аут-швиц.