Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Бруно, искам да се качиш горе и да си разопаковаш нещата и то веднага — изкомандва го Мама с враждебен глас и той разбра, че този път няма мърдане, затова се обърна и тръгна без думичка да каже. Усещаше как сълзите напират у него, парят очите му, но той беше решен да не им дава да потекат.

Качи се на горния етаж и бавно го обиколи, направи пълен кръг, като се надяваше да открие малка вратичка или уютно кътче, където да си завре носа и да потършува, когато има време, но не попадна на нищо примамливо. На неговия етаж се виждаха точно четири врати, по две от двете страни на коридора — една срещу друга. Първата, която водеше към неговата стая, втората — към стаята на Гретел, третата — към стаята на Мама и Татко и четвъртата — към банята.

— Това не е дом и никога няма да бъде — изсумтя той под носа си и влезе в стаята, където дрехите му бяха пръснати върху леглото, а кутиите с играчки и книги не бяха още отворени. Очевидно, че Мария не беше подредила правилно приоритетите си.

— Мама ме прати да помагам — каза той тихо, при което Мария кимна и посочи към една голяма торба, в която се намираха всичките му чорапи, долни фланелки и гащи.

— Извади ги от торбата и ги подреди в онова чекмедже ей там — каза му тя и посочи към един грозен скрин, който стоеше в отсрещния ъгъл на стаята до покрито с прах огледало.

Бруно въздъхна и отвори торбата; беше пълна догоре с долното му бельо и ето че ужасно му се прииска да влезе в нея с надеждата, че когато излезе, ще се събуди и отново ще си бъде у дома.

— Мария, какво мислиш за всичко това? — попита я той след дълго мълчание, защото харесваше Мария и я чувстваше като член от семейството, въпреки че Татко твърдеше, че тя е просто една прислужничка, при това добре платена.

— Всичко кое? — попита тя.

— Това — каза той, сякаш то беше най-очевидното нещо в света. — Да дойдем на това място. Не смяташ ли, че е голяма грешка?

— Не е моя работа да смятам, господин Бруно — отвърна му Мария. — Нали Мама ти обясни за работата на Татко и за…

— О, омръзна ми да слушам за работата на Татко — рече Бруно, като я прекъсна. — Ако питаш мен, само това слушаме. Работата на Татко това, работата на Татко онова. Щом работата на Татко означава да напуснем къщата си, и моите перила-пързалка, и моите трима приятели за цял живот, тогава, според мен, Татко трябва много добре да си помиеш дали да остане на тази работа или не, наш така?

Точно в този момент нещо изскърца в антрето, Бруно надникна и видя, че вратата към стаята на Мама и Татко се открехва леко. Той замръзна на място, не смееше да шукне. Мама беше все още долу, което означаваше, че Татко може да е вътре и нищо чудно да е чул всичко, което Бруно беше казал. Втренчи се във вратата, не смееше да диша от страх, чудеше се дали Татко няма да излезе през нея и да го извика долу за един сериозен разговор.

Вратата се отвори по-широко и Бруно отстъпи назад, след като се появи една фигура — не беше на Татко. Беше на много по-млад мъж, но по-нисък от Татко; носеше обаче същата униформа като него, само че без редицата ордени. Изглеждаше много сериозен, шапката здраво нахлупена на главата му. Около слепоочията, както забеляза Бруно, се подаваше русата му коса, много руса, някакъв почти неестествен оттенък на жълтото. В ръцете си носеше кутия и пое право към стълбите, но като забеляза Бруно, който стоеше и го гледаше, спря за миг. Изгледа момчето от глава до пети, сякаш никога преди това не беше виждал дете и не беше много сигурен какво се прави в такива случаи: дали да го изяде, да го загърби или да го ритне надолу по стълбите. Вместо това кимна отривисто към Бруно и продължи напред.

— Кой беше този? — попита Бруно. Младият мъж имаше толкова важен и делови вид, че Бруно го взе за важна клечка.

— Предполагам, някой от войниците на Татко ти — каза Мария, която още при появата на младия мъж се беше изпънала в поза „мирно“ и бе хванала ръцете си отпред като за молитва. Беше забила очи не в лицето му, а в земята, сякаш се боеше, че ако го погледне, ще се вкамени; отпусна се, чак когато той отмина. — След време всички ще ги опознаем.

— Този май не ми хареса — отсече Бруно. — Прекалено сериозен е.

— И татко ти е прекалено сериозен — подхвърли Мария.

— Да, но той ми е Татко — обясни й Бруно. — Татковците трябва да бъдат сериозни. Няма значение дали са зарзаватчии, или учители, или готвачи, или коменданти — продължи той, изброявайки всички професии упражнявани от достойните, уважавани бащи, върху които беше разсъждавал хиляди пъти. — А според мен този не приличаше на баща, нищо че беше толкова сериозен. Със сигурност не приличаше.