Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Каква работа? — попита Бруно, защото ако трябваше да бъде честен — което непрекъснато се опитваше да прави — той не беше много наясно какво точно работи Татко.

Един ден в училище започнаха да говорят за бащите си и тогава Карл беше казал, че баща му е зарзаватчия, и Бруно знаеше, че това е самата истина, защото той притежаваше зарзаватчийницата в центъра на града. А Даниел беше казал, че баща му е учител, и Бруно знаеше, че това е самата истина, защото той преподаваше на големите момчета, които, ако се случи да срещнеш на улицата, по-добре да ги заобиколиш. Мартин беше казал, че баща му е готвач, и Бруно знаеше, че това е самата истина, защото той понякога идваше да го вземе от училище и тогава винаги носеше бяла дреха и карирана престилка отпред, сякаш току-що е излязъл от кухнята.

Но когато попитаха Бруно какво работи неговия Татко и той понечи да им обясни, още на мига си даде сметка, че самият той няма никаква представа. Всичко, което можеше да каже, беше, че Татко му е човек, с когото шега не бива и че Фюри му възлага големи надежди. О, и че има страхотна униформа.

— Става дума за една много важна работа — каза Мама, след като се поколеба за миг. — Работа, която трябва да се повери само на много специален човек. Това можеш да го разбереш, нали?

— И ние всички трябва да се мъкнем подире му, така ли? — попита Бруно.

— Разбира се — отсече Мама. — Нали не искаш Татко да замине сам на новата си работа и да се чувства откъснат от нас?

— Ами, не — каза Бруно.

— Ако не сме край него, ние всички много ще му липсваме — добави тя.

— Кой ще му липсва най-много? — попита Бруно. — Аз или Гретел?

— Еднакво ще му липсвате и двамата — отговори Мама, защото тя държеше никой да няма любимци — нещо, което Бруно много ценеше у нея, най-вече защото си знаеше, че всъщност той е нейният любимец.

— А какво ще стане с къщата? — попита Бруно. — Кой ще се грижи за нея, докато ни няма.

Мама въздъхна и огледа стаята така, сякаш се прощаваше с нея. Къщата беше много красива и имаше общо пет етажа, ако се брои и приземния, където Готвача приготвяше яденето, а Мария и Ларс седяха на масата, спореха, караха се и се нагрубяваха със забранени за използване думи. А можеше да добави още и малката таванска стаичка със скосените прозорци, от които Бруно можеше да види цял Берлин, стига да се вдигне на пръсти и здраво да се хване за рамката.

— Засега се налага да затворим къщата — каза Мама. — Но един ден пак ще се върнем в нея.

— А какво ще стане с Готвача? — попита Бруно. — А с Ларс? А с Мария? Те няма ли да останат да живеят тук?

— Те идват с нас — обясни му Мама. — Но засега стига толкова въпроси. По-добре се качвай горе, за да помогнеш на Мария със стягането на багажа.

Бруно се изправи, но никъде не отиде. Имаше само още няколко неща, които искаше да узнае, преди да реши, че въпросът е приключен.

— И колко далеч е това място? — попита той. — Искам да кажа, където е новата работа. На повече от миля ли?

— О, божичко! — изсмя се Мама, въпреки че смехът й проехтя странно, тъй като изобщо не изглеждаше щастлива, после се извърна от Бруно, сякаш не искаше да вижда лицето му. — Да, Бруно — кимна, — по-далеч от една миля. Всъщност, много, много по-надалеч.

Бруно се ококори и устните му образуваха „о“, после разпери ръце встрани, както правеше в случаи на голяма изненада.

— Не искаш да кажеш, че напускаме Берлин, нали? — и изрече думите на един дъх.

— Боя се, че да — каза му Мама и кимна тъжно. — Работата на Татко…

— Ами какво ще стане с училището? — попита Бруно, като я прекъсна — нещо, което знаеше, че не бива никога да прави, но в този случай смяташе, че това ще му бъде простено. — Какво ще стане с Карл, с Даниел, и с Мартин? Откъде ще разберат къде съм, за да ми се обадят, когато имаме да вършим нещо заедно?

— Трябва да се сбогуваш с приятелите си, поне засега — отвърна му Мама. — Но аз съм сигурна, че след време отново ще се видите. И, ако обичаш, никога не прекъсвай Мама, когато говори — добави тя, защото, макар и новината да беше странна и неприятна, това не означаваше, че Бруно може да си позволява да пренебрегва правилата за добро поведение, на които е бил научен.

— Да се сбогувам с тях ли? — учуди се той и я зяпна в недоумение. — Да се сбогувам с тях? — повтори, като изпелтечи думите, сякаш устата му беше пълна с бисквити, които е сдъвкал на малки парченца, но още не е преглътнал. — Да се сбогувам с Карл, и с Даниел, и с Мартин? — продължи той с глас, повишен почти до крясък — нещо, което не беше позволено у дома. — Но те са моите трима най-добри приятели за цял живот!