Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

Къщата в Берлин беше огромна и въпреки че беше живял в нея девет години, все още криеше разни ниши и кътчета, които не беше проучил докрай. Имаше дори цели стаи — като кабинета на Татко, например, който представляваше „забранена територия по всяко време, без изключение“, където почти не беше влизал. Докато новата къща имаше само три етажа: на най-горния бяха трите спални и само една баня, на първия етаж — кухнята, трапезарията и новият кабинет на Татко (за който, помисли си той, сигурно щяха да важат старите ограничения) и сутерен, където спеше прислугата.

В Берлин навред се виждаха други улици с големи къщи, а когато тръгнеш към центъра на града, винаги имаше хора, които се разхождат, спират да си побъбрят, или пък крачат забързано и подвикват, че нямат и минутка да поспрат, не и днес, не и когато трябва да свършат сто и едно неща. Имаше магазини с красиво украсени витрини, сергии с плодове и зеленчуци, отрупани със зелки, моркови, карфиол и царевица. Други преливаха от праз лук и гъби, ряпа и брюкселско зеле; трети от марули и зелен фасул, тиквички и пащърнак. Обичаше понякога да застава пред тези сергии, да затвори очи и да вдишва миризмата им, да усеща как главата му се замайва от примесеното ухание на сладост и зеленина. Но около новата им къща не се виждаха никакви други улици и никой не се разхождаше, нито ходеше забързано и определено нямаше магазини или сергии с плодове и зеленчуци. Като затвори очи, усети как всичко около него е празно и студено, сякаш се намираше на най-самотното място на света. Насред нищото.

В Берлин на тротоара имаше сложени маси и понякога, когато се връщаха от училище с Карл, Даниел и Мартин, виждаха хора, насядали около тях, които пиеха пенливи напитки и се смееха на висок глас; хората около тези маси изглежда бяха много забавни, така си мислеше той, защото без значение какво говореха, винаги се намираше някой да се изсмее гръмко. Докато в новата къща имаше нещо, което караше Бруно да си мисли, че в нея никой никога не се е смял; че няма нищо, на което да се засмееш и нищо, което да те зарадва.

— Мисля, че това е лоша идея — заяви Бруно само няколко часа след като бяха пристигнали, докато Мария разопаковаше куфарите му на горния етаж. (Оказа се, че Мария не е единствената им прислужница в новата къща: имаше още три, които бяха кожа и кости и едва разговаряха помежду си с шептящи гласове. Виждаше се и един възрастен мъж, които, така му казаха, щял да им приготвя зеленчуците всеки ден и да им сервира, когато се хранят, и който изглеждаше много нещастен, но и малко гневен.)

— Нямаме право да мислим — отсече Мама и отвори един кашон, в който се намираше сервизът от шейсет и четири чаши, които Дядо и Баба й бяха подарили за сватбата й с Татко. — Някои хора взимат всички решения вместо нас.

Бруно не разбра за какво намеква, затова се престори, че изобщо не я е чул.

— Мисля, че това беше лоша идея — повтори той. — Според мен най-добре да забравим за всичко и да се връщаме обратно. Ще го пишем в графата „кратки преживявания“ и толкоз — добави той — фраза, която беше научил наскоро и възнамеряваше да я използва колкото е възможно по-често.

Мама се усмихна и внимателно постави очилата си върху масата.

— Имам една друга фраза за теб, момченце — каза му тя. — А именно, да се справим колкото е възможно по-добре в тази невъзможна ситуация.

— Не знам какво трябва да направим за целта — отговори й Бруно. — Според мен по-добре просто да кажеш на Татко, че си си променила мнението и че… ами че ако се налага да останем тук до края на деня, да вечеряме и да преспим, защото всички сме уморени, в това няма нищо лошо, но, по всяка вероятност, на сутринта ще се наложи да станем рано, ако утре искаме да сме в Берлин за следобедния чай.

Мама въздъхна.

— Бруно, защо просто не се качиш на горния етаж, за да помогнеш на Мария с разопаковането? — попита го тя.

— Но какъв е смисълът да разопаковаме, щом ще останем тук само…

— Бруно, моля те, не се инати! — скастри го Мама, защото очевидно нямаше нищо неприлично в това тя да го прекъсва, докато обратното не важеше. — Вече сме тук, пристигнахме, това ще бъде нашият дом в продължение на… обозримото бъдеще и затова трябва да се справим колкото е възможно по-добре. Разбираш ли какво ти говоря?

Той обаче не разбра какво означава това „обозримото бъдеще“ и затова я попита.

— Означава, че засега ще живеем тук — отвърна Мама. — И край на приказките, чу ли, Бруно?

Неясна болка сви стомаха на Бруно и той усети как нещо набъбва у него, нещо расте отвътре навън, надига се и ако успее да излезе, ще го накара да се разплаче или да крещи и пищи с все сила, че всичко това е неправилно и нечестно, че е голяма грешка, за която един ден някой ще плати. Не можеше да си обясни как изобщо се беше стигнало дотук. Един ден си стои съвършено доволен, играе си у дома, има си трима най-добри приятели за цял живот, пързаля се надолу по перилата у дома, опитва се да застане на пръсти, за да види през таванския прозорец цял Берлин и в следващия се озовава в тази студена и отвратителна къща с три шептящи прислужнички и келнер, който е нещастен и сърдит, където всички имат вид като че никога вече няма да бъдат щастливи.