Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— О, божичко! — извика той на глас, докато я оглеждаше. Чудеше се какво да прави. Но не му се наложи да се чуди дълго, тъй като люлката, която си беше направил, се намираше от същата страна на къщата, от която беше и кухнята, и Павел, келнерът, който му беше помогнал да си избере гумата, точно тогава белел картофи до прозореца и беше видял всичко. Когато Бруно отново вдигна очи, Павел вече крачеше бързо към него, но чак след като пристигна, Бруно се успокои достатъчно, за да се предаде окончателно на обзелото го замайване и отмаляване. Олюля се, но този път не тупна на земята, защото Павел го хвана навреме.

— Не знам какво стана — каза той. — Не ми изглеждаше опасно.

— Засили се прекалено много — каза му Павел тихо, от което Бруно веднага се почувства в безопасност. — Наблюдавах те и видях, че натам вървят нещата. Казах си, че всеки момент ще стане беля.

— И тя стана — кимна Бруно.

— Така изглежда.

Павел го понесе на ръце през ливадата към къщата, занесе го в кухнята и го сложи да седне на един от дървените столове.

— Къде е Мама? — попита Бруно и потърси с поглед първия човек, към когото обикновено се обръщаше, когато нещо му се случи.

— Боя се, че още не се е прибрала — каза му Павел и клекна на пода пред него да прегледа коляното. — Само аз съм тук.

— И сега какво ще стане? — попита го Бруно, вече леко паникьосан — емоция, която поощрява сълзите. — Може да ми изтече кръвта.

Павел се изсмя тихичко и поклати глава.

— Няма да ти изтече кръвта — каза му, придърпа един стол и сложи крака на Бруно върху него. — Сега не мърдай за момент. Тук има аптечка.

Бруно не сваляше очи от него, докато той отиде до бюфета, извади зелената аптечка и напълни малка купичка с вода, после провери температурата й с пръст да не е много студена.

— Ще трябва ли да постъпя в болница? — попита Бруно.

— Не, не се налага — отвърна му Павел и пак клекна пред него. Натопи едно сухо парче плат в купичката и внимателно докосна коляното на Бруно, при което той премигна от болка, макар и да не беше чак толкова болезнено. — Раната е повърхностна. И от зашиване няма да има нужда.

Бруно се намръщи и нервно прехапа устната си, докато Павел почистваше раната от кръвта, после я попи с друго парче плат и го притисна към болното място за няколко минути. Когато лекичко го дръпна, кървенето беше спряло и той взе от аптечката малко шишенце със зелена течност, намаза раната, а Бруно изохка няколко пъти, тъй като мястото взе да го щипе.

— Не е чак толкова зле — каза му Павел, но с много нежен и тих глас. — Не влошавай нещата, като си внушаваш, че боли повече отколкото боли.

На Бруно, неизвестно защо, това му се стори много разумно предложение и той стисна зъби да не изохка още веднъж, а когато Павел приключи със зелената течност, взе един бинт от аптечката и го превърза.

— Готово — каза той. — Така е по-добре, нали?

Бруно кимна и се почувства малко засрамен от себе си, задето не се беше държал мъжки.

— Благодаря — каза му той.

— За нищо — каза Павел. — Сега трябва да поседиш още няколко минути преди отново да хукнеш нанякъде, чу ли? Нека раната се успокои. И повече недей да се качваш на люлката.

Бруно кимна и остана с изпънат върху стола крак, а Павел отиде до мивката и старателно си изми ръцете, като дори изжули ноктите си с остра четка, преди да ги изсуши и да се заеме отново с беленето на зеленчуци.

— Ще кажеш ли на Мама какво е станало? — попита Бруно, който за известно време беше потънал в размисъл дали ще го възприемат като герой, задето беше пострадал при тази злополука, или като злодей, задето е построил въпросния смъртоносен капан.

— Няма нужда. Тя самичка ще види — каза му Павел, който занесе морковите на масата, седна срещу Бруно и взе да ги бели върху стар вестник.

— Да, вярно — каза Бруно. — Тя сигурно ще иска да ме заведе на доктор.

— Едва ли — тихичко пророни Павел.

— Е, не си сигурен — отговори му Бруно, който не искаше случката да се омаловажава с лека ръка. (Това, в края на краищата, беше най-вълнуващото нещо, което му се бе случило откакто беше пристигнал тук.) — Може да се окаже нещо по-опасно, отколкото изглежда.

— Не, не може — каза Павел, който почти не слушаше Бруно, тъй като морковите бяха погълнали цялото му внимание.

— Откъде знаеш? — бързо го попита Бруно, защото се подразни от него, макар че това беше същият мъж, който беше изтичал да го вдигне от земята, да го внесе в къщата и да му окаже първа помощ. — Да не си доктор?