Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Не бива да се присмиваш на клетия хер Ролер — беше му казала Мама един следобед, когато разправяше за последните му чудатости. — Нямаш представа какво е преживял човекът.

— Той е луд! — възрази й Бруно, опря пръст в слепоочието си, взе да го върти и да свирука, за да покаже, че човекът не е с всичкия си. — Онзи ден се приближи до една котка на улицата и я покани на следобеден чай.

— И какво му отвърна котката? — попита Гретел, която в този момент си мажеше сандвич в отсрещния ъгъл на кухнята.

— Нищо — отсече Бруно. — Тя е котка.

— Аз сериозно ти говоря — продължи Мама настоятелно. — Франц беше прекрасен младеж, познавам го от малка. Беше мил и внимателен, а на дансинга — същински Фред Астер. Но пострада по време на Голямата война, раниха го в главата и затова сега се държи по този начин. В това няма нищо смешно. Нямаш представа какво е трябвало да преживеят нашите момчета на фронта, какви страдания.

Тогава Бруно беше само на шест годинки и не разбираше за какво говори Мама.

— Беше преди много време — обясни му тя, когато той я помоли. — Преди да се родиш. Франц беше един от младежите, които заминаха да се сражават за нас в окопите. Навремето двамата с баща ти се познаваха много добре, мисля, че дори служеха заедно.

— И какво се е случило с него? — попита Бруно.

— Няма значение — отвърна му Мама. — Войната не е добра тема за разговор. Мисля, че и без това много скоро само за нея ще говорим.

Това стана около три години преди те всички да пристигнат в Аут-швиц и междувременно Бруно изобщо не се беше сещал за хер Ролер, но изведнъж си помисли, че ако не се залови с нещо смислено, което да ангажира ума му, тогава много скоро и той ще тръгне да обикаля улиците безцелно, да се боксира със сянката си и да кани домашните животни на прием.

Колкото да се занимава с нещо, Бруно прекара един дълъг съботен ден — и сутринта, и следобеда — в опити да измиеш някакво забавление за себе си. На известно разстояние от къщата — от страната на Гретел, която не се виждаше от прозореца на неговата спалня — имаше голям дъб с огромен ствол. Високо дърво с яки клони, достатъчно здрави да издържат тежестта на малко момче. Дървото изглеждаше толкова старо, че според Бруно сигурно е било засадено някъде в края на Средните векове — период, за който се беше хванал да чете напоследък, защото му се струваше много интересен, особено онази част, в която се разказваше за рицари и как те тръгвали да търсят приключения в чужди земи и там все им се случвали невероятни преживелици.

На Бруно му бяха нужни само две неща, за да може да си направи това ново забавление: въже и автомобилна гума. Въжето беше лесна работа, защото в мазето на къщата имаше достатъчно навити на обръч въжета и нямаше да е кой знае какъв подвиг да се сдобие с остър нож, за да си отреже колкото му трябва. Взе ги и ги занесе в подножието на дъба, остави ги на земята да са му готови. Гумата обаче беше друго нещо.

Точно тази сутрин нито Мама, нито Татко си бяха у дома. Мама беше излязла рано-рано от къщата, за да хване влака за близкия град. Искаше да прекара деня там, за да се разведри, докато Татко бил забелязан последно да се отправя към бараките и хората, които работеха в далечината и се виждаха от прозореца на Бруно. Но, както обикновено, наоколо имаше много войнишки камиони и джипове, които стояха паркирани край къщата и макар да знаеше, че не е възможно да открадне гума от тях, винаги съществуваше възможността да намери някаква захвърлена наоколо.

Като излезе навън, видя Гретел да разговаря с лейтенант Котлер и, без излишен ентусиазъм, реши, че би било разумно да помоли именно него за една ненужна автомобилна гума. Лейтенант Котлер беше онзи млад офицер, когото Бруно бе зърнал още първия ден в Аут-швиц — войникът, който се беше появил на стълбите в къщата им и го беше изгледал за миг, преди да кимне отривисто и да продължи по пътя си. Оттогава насам Бруно го беше виждал често — непрекъснато влизаше и излизаше, сякаш в собствената си къща; за него кабинетът на Татко очевидно не беше забранена територия — но не се беше случвало да се заговарят. Бруно не знаеше точно защо, но знаеше, че не харесва лейтенант Котлер. Излъчваше такава студенина, че на Бруно мигом му се приискваше да си навлече един дебел пуловер. Въпреки това нямаше кого друг да попита, затова тръгна към него с колкото увереност успя да събере у себе си, за да каже „здрасти“.

През повечето дни младият лейтенант демонстрираше много стегнат и спретнат вид, крачеше с безупречната си униформа и сякаш, докато вървеше, тя самичка се гладеше на гърба му така, че гънка не оставаше. Черните му ботуши бяха винаги лъснати до блясък, а русата му коса на истински блондин беше сресана на път от едната страна и нито косъмче не стърчеше встрани, защото я приглаждаше с нещо, по което личаха следите от гребена — като прясно набраздена нива. Освен това се пръскаше така обилно с одеколон, че можеше отдалеч да го подушиш. Бруно се беше научил да не стои пред него по посоката на вятъра, за да не му прилошее от миризмата.