Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

Трябваше да се срещнат в пет часа следобед в малката градинка с параклиса, но Хулио Деноайе дойде половин час преди това, воден от нетърпението на влюбения, който вярва, че моментът на срещата ще настъпи по-скоро, ако подрани за нея. Преминавайки през решетъчната врата на градинската ограда откъм булевард „Осман“, той изведнъж си даде сметка, че през юли в Париж е лято. В онзи момент ходът на сезоните за него беше нещо крайно заплетено, изискващо сериозни изчисления. Бяха изминали пет месеца от последните срещи в тази градинка, предлагаща на разхождащите се влюбени двойки убежището на хладния си меланхоличен покой в непосредствена близост до широк булевард с непрекъснато движение и недалеч от голяма железопътна гара. Часът на срещите им беше винаги в пет. Хулио виждаше любимата си да идва в светлината на току-що запалените фенери, покрила гърди с широката яка на коженото палто и вдигнала маншона пред лицето си сякаш за да го прикрие като под маска. Докато го поздравяваше нежно, дъхът, излизащ от устата й, замръзваше от студа и образуваше малко бяло нежно облаче. След няколко подготвителни и колебливи срещи окончателно изоставиха градинката. Любовта им беше придобила величествената значимост на консумирано събитие и от пет до седем часа ги караше да се приютят на петия етаж на улица „Дьо ла Помп“ където Хулио беше обзавел ателието си на художник. Плътно спуснатите завеси на прозорците, буйният огън в камината, чиито пламъци хвърляха единствената светлина в стаята, монотонната песен на врящия до чаените чаши самовар, цялата усамотеност на един отдаден на сладък егоизъм живот, не им позволяваха да забележат, че денят ставаше по-дълъг, че навън слънцето по-продължително надничаше от дъното на дълбоките седефенобели кладенци сред разкъсаните облаци и че пролетта, макар все още плаха и свенлива, започваше да показва зелени пръстчета в пъпките по клонките, тръпнещи от последните ухапвания на зимата — този зъл черен глиган, решил да се върне по стъпките си.

После Хулио направи пътуване до Буенос Айрес. Там, в другото полукълбо, той срещна последните усмивки на есента и първите ледени повеи на вятъра на пампата. Тъкмо беше започнал да си мисли, че зимата е неговият вечен сезон, тъй като именно тя го посрещаше при смяната на местопребиваването му от единия до другия край на планетата, когато тук, в тази малка квартална градинка, пред него неочаквано се появи лятото.

Рояк деца припкаха и весело крещяха около параклиса. Първото нещо, което Хулио забеляза на влизане в градинката, беше един обръч, търкалящ се бързо към него, подбутван от нетърпелива детска ръка. После в краката му се удари топка. Постоянните посетители, търсещи прохлада тук, седяха под сянката на кестените с играещите по нея светли слънчеви петна. Това бяха слугини от околните къщи, които бродираха или просто разговаряха помежду си, следейки с безразличен поглед игрите на поверените им малчугани; обитатели на квартала, дошли тук да прочетат вестника си, представяйки си, че се намират сред спокойствието на сенчеста гъста дъбрава. Всички пейки бяха заети. Няколко жени седяха на сгъваеми платнени столчета с тежестта, която придава правото на собственост. Железните столове, платените места за сядане, бяха приютили няколко важни госпожи с големи пакети около тях. Вероятно живееха в близките околности на Париж и очакваха други членове на семейството, за да вземат влака от гара „Сен Лазар“…

Хулио беше предложил с нарочна телеграма да се срещнат, както и преди, на това място, спомняйки си го като малко посещавано. И тя, забравила почти напълно реалността, беше посочила в отговора си същия неизменен час — пет, смятайки, че след като убие няколко минути в магазините „Прентан“ или „Галерия“ под претекст, че ще прави покупки, би могла да се промъкне до усамотената градинка, без да бъде видяна от някого от многобройните си познати…

Деноайе изпита едно почти забравено чувство на наслада — усещането да се движи в широко пространство и стъпвайки, да кара да скърца пясъкът под краката му. В продължение на двадесет дни беше ходил само по дъски, следвайки с автоматизма на цирков кон яйцевидната форма на палубата на презокеанския кораб. Ходилата му, привикнали към един нестабилен под, бяха все пак запазили и известно чувство за еластично движение по твърда земя. Непрекъснатото му сноване по алеите не предизвикваше любопитството на насядалите наоколо хора. Изглежда някаква обща грижа беше обхванала всички — и мъже, и жени. Отделните групи говореха помежду си на висок глас. Тези, които държаха вестник в ръцете си, виждаха как съседите им се приближават с въпросителна усмивка към тях. Като че по чудо бяха изчезнали недоверието и подозрителността, обичайни за жителите на големите градове, които ги караха да странят един от друг и да се гледат като врагове.