Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

Една сутрин корабният оркестър, който всяка неделя въодушевено изпълняваше хорал от Лутер, разбуди спящите в каютите от първа класа с най-оглушителната утринна серенада. Деноайе разтърка очи, мислейки, че все още сънува. От медните духови инструменти на германските музиканти гърмеше Марсилезата, огласяйки всички коридори и палуби. Камериерът, усмихвайки се на смайването му, обясни причината за събитието: „Четиринадесети юли.“ На германските параходи честват като собствени големите празници на всички нации, чиито товари или пътници превозват. Капитаните им следят строго за стриктното изпълнение на ритуалите със знамето и историческия спомен. Издигат знамето и на най-незначителната република. Това е не само още едно развлечение, което разнообразява монотонността на пътуването, но и служи на високите цели на германската пропаганда. За първи път великата за Франция дата се честваше на борда на германски кораб и докато музикантите обикаляха по различните етажи, свирейки прочутата Марсилеза, групи ранобудни пътници коментираха събитието. „Колко любезно от тяхна страна! — възклицаваха южноамериканските дами. — Тези германци не са толкова посредствени, колкото изглеждат. Какъв ярък жест на внимание правят… Много благородно от тяхна страна. И как може някои хора да смятат, че те и Франция ще се сблъскат?“

Французите, пътуващи на кораба, изглеждаха изключително горди от оказаните им почести и възторжено приемаха поздравленията. Бяха само трима — един възрастен бижутер, връщащ се след обиколка на филиалите на фирмата си в Америка, и две момичета, продавачки в магазините на улица „Дьо ла Пе“, най-скромните и срамежливи пътнички на борда, които гледаха да не се отдалечават прекалено много от каютата, която заемаха. Вечерта организираха тържествен банкет. В дъното на столовата френското знаме и това на Империята образуваха привличаща погледа, но и като че ли не на място окачена завеса. Всички германски пасажери бяха с фракове, а дамите им — с рокли с дълбоко изрязани деколтета. Униформите на обслужващия персонал блестяха като в ден на важна инспекция. По време на десерта отекна звън от почукване с нож по стъклена чаша и настъпи тишина. Капитанът беше станал на крака и се готвеше да говори. Смелият моряк, който към професионалните си функции по време на плаването прибавяше задължението да произнесе тържествената реч на банкетите и да открие танците с най-видната дама, започна да отронва като зърна от броеница думи, звучащи като скърцащи дъски, разделяни от продължителни паузи на изпълнено с колебание мълчание. Деноайе знаеше малко немски, останал му като спомен от връзките му с роднините в Берлин и успя да схване няколко думи. Капитанът почти непрекъснато повтаряше „мир“ и „приятели“. Един съсед по маса, търговски посредник, предложи услугите си като преводач с любезността на човек, изкарващ хляба си с пропаганда.

— Капитанът моли Господ да поддържа мира между Германия и Франция и се надява двата народа все повече да укрепват приятелството си.

Изправи се друг оратор от капитанската маса. Беше един от най-уважаваните германски пасажери, богат индустриалец от Дюселдорф, връщащ се от посещение при свои колеги в Америка. Никой не го наричаше по име. Имаше титлата Търговски съветник и за сънародниците си той беше Herr Comerzienrath . Съпругата му държеше и нея да титулуват като Frau Rath . „Госпожа съветничката“, доста по-млада от достолепния си съпруг, беше привлякла вниманието на Деноайе още в началото на пътуването. От своя страна тя също направи изключение за младия аржентинец, като още при първия им разговор се възпротиви той да се обръща към нея с титлата й. „Казвам се Берта“ — му каза тя предвзето, както би прошепнала дукеса от Версай на красив млад абат, седнал в краката й. Съпругът също запротестира, чувайки Деноайе да го нарича „съветник“, като сънародниците му „Приятелите ми ме наричат «капитана». Командир съм на един щурмови отряд“. Жестът, с който индустриалецът придружи тези думи, издаваше тъгата на неразбран човек, пренебрегнал днешните заслужени почести в името на постигането на онези, които все още не е получил.

Докато той произнасяше речта си, Хулио огледа малката му глава и якия му врат, които му придаваха известна прилика с бойно куче. Във въображението си виждаше високата, силно пристегната яка на униформата, караща шията да прелива извън нея във вид на двоен слой мазнина под зачервената кожа. Щом леко повишеше глас, намазаните му като че с блестяща черна боя мустаци щръкваха агресивно. Гласът му беше режещ и сух и изговаряше думите, сякаш се отърсваше от тях… Вероятно и императорът по същия начин произнасяше речите си. Войнственият буржоа инстинктивно сви лявата си ръка, сякаш опря длан на дръжката на невидима сабя.