Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

„Говорят за войната — каза си Деноайе. — Явно сега цял Париж говори единствено за предстоящата война“.

Извън градината се долавяше същото безпокойство, което сближаваше хората. Продавачите на вестници тичаха по булеварда, съобщавайки на висок глас вечерните заглавия. Устремът им често биваше спиран от жадните ръце на минувачите, оспорващи си ценните печатни страници. Всеки, разтворил вестник, мигом се виждаше заобиколен от голяма група хора, молещи го за новини или опитващи се да зърнат над раменете му изписаните с едри букви сензационни заглавия на първите страници. На улица „Матюрен“, от другата страна на градинката, група работници, седнали под брезентовия навес на една кръчма, слушаха речта на един свой другар, който енергично размахваше вестник в ръка. Потокът от хора по улиците и движението из целия град бяха същите, както всеки друг ден, но на Хулио му се стори, че колите се движат по-бързо, че във въздуха има някакво особено трептене, че хората говорят и се усмихват по различен начин. Всички се отнасяха като добри познати един с друг. Самия него жените в градинката гледаха така, сякаш го бяха виждали тук всеки ден преди това. Усещаше, че може да се приближи и да ги заговори, без да предизвика и най-малката изненада у тях.

„Говорят за войната“ — отново си каза той, но вече със съчувствието на по-високия интелект, който провижда бъдещето и е извисен над вълненията на простолюдието.

Беше слязъл от кораба снощи в десет часа и още нямаше двадесет и четири часа, откакто стъпваше по твърда земя. Съзнанието му все още беше на човек, идващ отдалеч, прекосил безкрайността на океаните, безпрепятствено преодолял далечните хоризонти, който изведнъж се вижда връхлетян от безпокойството, обхванало цели човешки общности. Когато пристигна в Европа и слезе от кораба, поседя два часа в едно кафене в Болоня, наблюдавайки как буржоазните семейства прекарват вечерта в монотонното спокойствие на един напълно безопасен живот. После със специалния влак за пътниците от Америка пристигна в Париж в четири часа сутринта. На перона на Северната гара го очакваше Пепе Архенсола, млад испанец, когото в някои случаи наричаше „моя секретар“, а в други — „моя оръженосец“, затруднен да определи точно функциите, които последният упражняваше по отношение на собствената му особа. В действителност този Пепе беше нещо средно между приятел и паразит. Услужливо придружаваше навсякъде младия господин от богато семейство, който беше в обтегнати отношения с родителите си, като споделяше с него обратите на съдбата. Заради бедността си смирено събираше трохите в дните на благоденствие, а в дните на недоимък успяваше да измисли начини за запазване на нужното приличие.

— Какво става с войната? — го беше попитал Архенсола, преди да се поинтересува как бе пътувал. — Идваш отвън и сигурно знаеш повече.

Хулио се отпусна и заспа в любимото си старо легло, запазило безброй нежни спомени, докато „секретарят“ се разхождаше из ателието, говорейки за Сърбия, Русия и кайзера. Това момче, скептично към всичко, което не му беше и кой знае колко близко, също изглеждаше заразено от общото безпокойство. Когато се събуди, видя писмото й, уточняващо часа на срещата им за пет следобед. То съдържаше и няколко думи относно надвисналата опасност. Между написаните от влюбената жена редове проличаваше тревогата на Париж. Излезе да вземе нещо за закуска и портиерката, която набързо го поздрави с добре дошъл, веднага го попита за новини. И в ресторанта, и в кафенето, и на улицата темата беше една — войната. Възможността за предстояща война с Германия…

Деноайе беше оптимист. Какво значение можеха да имат тези притеснения за човек като него, който само преди часове беше живял повече от двадесет дни между германци, прекосявайки Атлантика под флага на Империята?…

Беше отплавал от Буенос Айрес на борда на парахода от Хамбург „Крал Фридрих Велики“. В часа, в който корабът се отдалечи от сушата, светът все още живееше в свято спокойствие. Само в Мексико бели и метиси взаимно революционно се избиваха, за да няма повод някой да каже, че човекът е животно, дегенерирало заради непрекъснат мир. В останалата част на планетата народите демонстрираха изключително благоразумие. Дори малкият свят от пътници с различни националности на борда на презокеанския кораб изглеждаше като фрагмент от обществото на бъдещето, имплантирано като експеримент в настоящето, като ескиз на света на утрешния ден, без граници и расова нетърпимост.