Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

Въпреки този заплашителен жест и командирския му тон при първите произнесени от него думи всички слушащи го германци избухнаха в смях, с което искаха да покажат, че знаят как да оценят саможертвата на един търговски съветник, благоволил да развесели събранието.

— Казва много забавни неща за французите — отбеляза тихо преводачът. — Но не са оскърбителни.

Хулио беше успял да подразбере нещо, чувайки на няколко пъти думата „franzosen“. Предположи, че ораторът казва приблизително следното: „ Franzosen , тези големи деца, весели, мили, непредвидими. Колко много неща биха могли да направят заедно с германците, ако забравеха омразата от миналото!“ Слушащите го германци вече не се смееха. Съветникът беше изоставил иронията — ирония величествена, смазваща, тежаща хиляди тонове, огромна като кораба. Бе преминал към сериозната част на речта си и изглеждаше крайно развълнуван.

— Казва, господине — продължи да превежда той, — че желае Франция да е много велика и един ден да тръгнем заедно срещу други врагове… Срещу други!

И намигна, усмихвайки се хитро със същата общоразбираема усмивка, която събужда у всички намека за тайнствения враг.

Накрая командирът — търговски съветник вдигна чашата си в чест на Франция. „Хок!“ — извика той, сякаш заповядваше атака на подчинените си запасни войници. Повтори призива три пъти и всички германци около масата, скочили на крака, отговориха с едно гръмко: „Хок!“, подобно на рев на животно, докато оркестърът, подреден в преддверието на столовата, свиреше Марсилезата.

Деноайе се развълнува. Усети прилив на ентусиазъм. Очите му се навлажниха и отпивайки от шампанското, му се стори, че поглъща и няколко сълзи. Той носеше френско име, във вените му течеше френска кръв и това, което правеха тези gringos, които в повечето случаи му изглеждаха смешни и обикновени, беше достойно за дълбока благодарност. Поданиците на кайзера честваха великата дата на Революцията!… Помисли си, че присъства на важно историческо събитие.

— Много добре! — обърна се той към другите южноамериканци, заемащи околните маси. — Трябва да признаем, че това е изключително любезен жест от тяхна страна.

После, с пламенността на двадесет и седемте си години, отиде при бижутера и го упрекна за мълчанието му. Като единствен френски гражданин на борда, би било редно да каже три-четири думи на благодарност. По негова вина празникът приключваше зле.

— А защо не казахте нещо вие, който сте син на французин? — попита го другият.

— Аз съм аржентински гражданин — отвърна му Хулио.

Бижутерът започна да обяснява нещо на заобикалящите го, развълнуван от мисълта дали не би било добре, ако бе говорил. Все пак не беше съвсем безопасно за един обикновен бижутер да се меси в дипломатическите дела. Освен това „не е получавал никакви инструкции от правителството си“. И в продължение на няколко часа не можеше да се освободи от съмненията, че може би на косъм се е разминал с възможността да изпълни една изключително важна роля в световната история.

Деноайе прекарваше останалата част от вечерта в пушалнята, привлечен от присъствието на „госпожа съветничката“. Командирът на щурмовия отряд, захапал огромна пура, стърчаща изпод мустака му, играеше на покер с други свои сънародници, следващи го непосредствено по заслуги и богатство. Другарката му в живота седеше до него, наблюдавайки непрекъснатото сноване на камериерите с таблите пълни чаши, без да се осмели да се включи пряко в прекалената консумация на бира. Основната й грижа беше да запази свободен стол до себе си за Деноайе. Смяташе го за „най-забележителния“ мъж на борда, защото пиеше шампанско на всяко ядене. Освен това беше среден на ръст, мургав, късокрак, което я принуждаваше да крие своите крака под полите си. Лицето му приличаше на триъгълник под сресаните на път гладки, черни и сякаш лакирани коси. Беше абсолютно противоположния тип на мъжете, които я заобикаляха. На всичкото отгоре живееше в Париж — в града, който тя никога не беше виждала въпреки многобройните си пътувания в двете полукълба.

— Ах, Париж! Париж! — възкликваше тя, разтваряйки широко очи и стискайки устни, за да изрази възхищението си, докато говореше насаме с аржентинеца. — Колко много ми се иска да отида там!

И за да й разкаже той за Париж, тя си позволяваше да сподели някои деликатни сведения за удоволствията в Берлин, но винаги скромно изчервявайки се и правейки предварителната уговорка, че по света може да се види много повече и че тя има желание да го опознае.