Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

Докато се разхождаше около параклиса в градинката, Хулио си спомни с известно угризение за приключението със съпругата на съветника Еркман. Той, който нарочно отиде до Южна Америка заради една жена с цел да събере пари и да се ожени за нея!… Веднага обаче намираше извинение за поведението си. Никой нямаше да разбере за случилото се. Освен това той не беше някакъв заклет аскет, а Берта Еркман се прояви като изкусителна любовница сред безбрежната морска шир. В спомените си я виждаше като състезателен кон на дълги разстояния, слаб, яростен и с дълги крака. Беше една от онези модерни германки, които не признаваха друг недостатък на страната си, освен наднорменото тегло на жените. Бореше се с личния си пример срещу тази национална опасност с най-различни видове хранителни диети. За нея храненето беше истинско изтезание, а парадът на халбите с бира в пушалнята — велико мъчение. Стройната фигура, поддържана с неимоверно усилие на волята, правеше още по-очевидна солидността на скелета й, подчертаваше силните челюсти с големи, блестящо бели, здрави зъби, дали може би повод за недотам почтителното сравнение на Деноайе. „Слаба е и въпреки това огромна“ — казваше си той, оглеждайки я. Веднага след това я обявяваше за най-забележителната жена на борда, елегантна в мюнхенски стил, с тоалети в неутрални цветове, напомнящи персийското изкуство и винетките на средновековните ръкописи. Съпругът съзерцаваше елегантната фигура на своята Берта, съжалявайки тайно за стерилността й, приемайки я почти като предателство от най-висша степен. Германската родина се гордееше с плодовитостта на жените си. Кайзерът, любител на артистичните хиперболи, беше наредил да се документира, че истинската германска красота трябва да е с ръст над метър и петдесет.

Когато Деноайе влезе в пушалнята, за да заеме мястото, запазено му от госпожа съветничката, съпругът й и богатите му другари току-що бяха раздали картите върху зелената покривка. Господин съветникът продължаваше своята реч в компанията на приятелите си и слушателите му от време на време изваждаха пурите от устата си, за да изръмжат по някоя и друга дума на одобрение. Появата на Хулио предизвика любезните усмивки на всички. Ето я Франция, която идва да се побратими с тях. Знаеха, че баща му е французин и това беше достатъчно да го приемат като представител от двореца д’Орсе, люлката на дипломацията на Републиката. Стремежът им да привличат нови и пламенни привърженици ги накара веднага да му придадат неимоверно голямо значение.

— Ние — продължаваше съветникът, гледайки втренчено Деноайе, сякаш очакваше тържествено изявление от негова страна, — желаем да живеем в добри приятелски отношения с Франция.

Младият Хулио кимна с глава, за да не изглежда неучтив. Струваше му се чудесно хората да не бъдат врагове. Според него те биха могли да засвидетелстват приятелството си, когато пожелаят. Онова, което най-много го интересуваше в онзи момент, беше едно коляно, което търсеше неговото под масата, предавайки му нежната си топлина през два слоя коприна.

— Но Франция — продължи с тон на обиден индустриалецът, — проявява известна заядливост спрямо нас. Колко години вече нашият император й протяга честно благородната си ръка, а тя се преструва, че не я забелязва… Признайте, че това не е коректно.

Тук Деноайе счете, че трябва да каже нещо, за да не се досети ораторът за истинското му занимание в момента.

— Може би вие не правите достатъчно. Ако най-напред върнете това, което й отнехте…

Настъпиха пълна тишина и всеобщо смайване, сякаш на кораба прозвуча сигнал за тревога. Някои от тези, които в момента поднасяха пури към устата си, останаха със замръзнали ръце и с широко отворени очи. Но командирът на щурмовия отряд беше тук, за да придаде форма на мълчаливия им протест.

— Да върнем! — каза той с глас, който излезе като че ли приглушен от внезапно подулия му се врат. — Ние няма защо да връщаме каквото и да било, тъй като нищо не сме отнемали. Всичко, което притежаваме, сме спечелили с героизма си.

Нежните докосвания на скритото коляно станаха по-многозначителни, сякаш искаха да приканят младежа към повече благоразумие.

— Не споменавайте и вие тези неща — въздъхна Берта. — За тях говорят само корумпираните републиканци в Париж. Изискан младеж сте, били сте в Берлин, имате роднини в Германия!…

При тези твърдения, направени с високомерен тон, Деноайе изпита наследствения порив на агресивност и каза студено: