Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

После добави натъртено иронично:

— Пристегнали са ни в железен обръч, искат да ни задушат. Но Германия има здрави гърди и е достатъчно само да ги издуе, за да скъса корсета. Трябва да се събудим, преди да се озовем с вързани ръце, докато спим. Да му мисли този, който се осмели да застане срещу нас!…

Деноайе почувства нужда да отговори на това нахалство. Никога не беше виждал железния обръч, от който се оплакваха германците. Единственото, което народите правеха, беше да не продължават да живеят доверчиво и бездейно пред прекалените германски амбиции. Те просто се подготвяха да се защитят от една почти сигурна агресия. Стараеха се да запазят достойнството си, накърнявано постоянно от нечувани до момента претенции.

— Не са ли останалите народи — попита Хулио, — тези, които са принудени да се защитават, а вие да сте истинската заплаха за света?…

Една невидима ръка потърси неговата под масата, както и няколко вечери преди това, за да му напомни да бъде по-благоразумен. Но сега тя стискаше силно, с авторитета на придобитото право.

— О, господине! — въздъхна милата Берта. — Да говори подобни неща един толкова изискан младеж, който има…

Не можа да продължи, защото мъжът й я прекъсна. Вече не бяха в американски води и съветникът заговори с твърдостта на господар на дома.

— Имах честта да ви напомня, младежо — каза, имитирайки режещия студен тон на дипломатите, — че вие сте само един южноамериканец, който изобщо не познава Европа.

Не го нарече „индианец“, но Хулио чу вътре в себе си думата все едно германецът я беше изрекъл. Добре, че скритата нежна ръка трепетно и настоятелно стисна неговата. Този контакт го накара да запази самообладание и дори да се усмихне. „Благодаря, капитане! — рече си наум. — Това е най-малкото, което следва да направиш, за да получиш компенсация“.

С този разговор добрите му отношения със съветника и групата му приключиха. Търговците, които полагаха особено старание да се харесват по време на пребиваването си в Новия свят, сега се отърсваха от него, виждайки се все по-близо до родината. Освен това трябваше да се заемат с важни неща. Телеграфът работеше без почивка. Капитанът на кораба провеждаше в каютата си продължителни разговори със съветника в качеството му на един от най-авторитетните сънародници. Приятелите му търсеха най-закътаните места в салона, за да говорят помежду си. Дори Берта започна да избягва Деноайе. Все още му се усмихваше отдалеч, но усмивката й беше насочена по-скоро към спомените, отколкото към настоящата действителност.

Между Лисабон и бреговете на Англия Деноайе разговаря за последен път с Еркман.

Всяка сутрин на таблото за съобщения се появяваха тревожни вести, получени по телеграфа. Империята се въоръжаваше срещу враговете си. Господ щеше да ги накаже, изсипвайки върху главите им безброй нещастия. Деноайе остана смаян от учудване след последната новина: „Триста хиляди революционери обсаждат в момента Париж. Кварталите в покрайнините са в пламъци. Повтарят се ужасите на Комуната“.

— Ама тези германци направо са се побъркали! — провикна се младежът, след като прочете радиограмата, заобиколен от група любопитни, учудени колкото него. — Ще изгубим и малкото здрав разум, който ни е останал… За какви революционери говорят? Каква революция може да избухне в Париж, ако хората в правителството не са реакционери?

Зад гърба му прозвуча груб, заповеднически глас, с претенции да прекъсне съмненията на аудиторията. Говореше господин съветникът:

— Младежо, това са новини, предадени от най-големите информационни агенции в Германия! А Германия не лъже никога!

След тези думи му обърна гръб и повече не се видяха.

На следваща сутрин, последната от пътуването, камериерът на Деноайе го събуди припряно: „Господине, качете се на палубата, гледката си заслужава“. Над морето се стелеше гъста мъгла, но през плътната й завеса все пак можеха да се съзрат силуети, подобни на острови със здрави кули и остри минарета. Островите се плъзгаха по масленозеленикавите води бавно, тежко и величествено. Хулио преброи осемнадесет. Изглеждаха изпълнили океана. Беше флотилията на Ла Манша, напуснала преди малко бреговете на Англия по заповед на правителството и излязла в открито море без друга цел, освен да покаже силата си. За първи път, виждайки през мъглата парада на страховитите дреднаути, тези големи военни параходи, снабдени с далекобойни оръдия, наподобяващи стадо праисторически морски чудовища, Деноайе си даде ясна сметка за британската военна мощ. Германският кораб мина сред тях като че смален и изгубил достойнството си, ускорил до максимум ход. „Човек би казал — помисли си младежът, — че го измъчва гузната му съвест и се старае бързо да се скрие на безопасно място“. Близо до него един от южноамериканците се шегуваше с друг пътник — германец: „Ами ако войната между тях и вас вече е започнала!… Ако сега решат и ни вземат в плен!“.