Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

— Не, няма да има война — повтори си той наум, докато се разхождаше из градината. — Тези хора изглежда са полудели. Та възможно ли е в наше време да избухне война?…

За пореден път Хулио потисна съмненията си, които не след дълго щяха отново да се появят, върна се към реалността в момента и погледна часовника си. Пет следобед. Тя щеше да дойде всеки момент. Като че ли я разпозна отдалеч в една госпожа, влизаща в градината през решетъчната врата откъм улица „Паские“. Стори му се някак различна, но му хрумна, че лятната мода може да е променила до известна степен външния й вид. Още преди да се приближи достатъчно, се увери, че е сгрешил. Тази госпожа не беше сама, друга жена се присъедини към нея. Вероятно бяха англичанки или американки — едни от тези, които отдават романтична почит към паметта на Мария Антоанета. Бяха тук с явното намерение да посетят параклиса, стария гроб на екзекутираната кралица. Хулио ги видя да изкачват стъпалата към малкия вътрешен двор, под който бяха гробовете на осемстотинте швейцарци, убити на 10 август заедно с други жертви на революционния гняв.

Обезсърчен от току-що изпитаното разочарование, продължи да размишлява. Лошото му настроение го накара да види доста преувеличена грозотата на паметника, с който върналите се на кралския трон Бурбони бяха украсили старото гробище „Магдалена“. Времето минаваше, а тя не идваше. При всяка обиколка поглеждаше жадно към входовете на градината. И се случи същото, както и при всичките им други срещи. Тя се появи изведнъж като паднало от небето или изникнало изпод земята привидение. Леко покашляне, тихи стъпки и обръщайки се, Хулио почти се блъсна в нея.

— Маргарита! Маргарита!…

Беше тя и въпреки всичко измина време, докато я разпознае. Изпита някакво странно чувство, виждайки наяве и отблизо това лице, което беше изпълвало въображението му в продължение на три месеца, ставайки все по-нематериално и неясно поради идеализиращото въздействие на отсъствието. Колебанието беше кратко. След това му се стори, че времето и пространството са изчезнали, че не е пътувал никъде и че от последната им среща са изминали едва няколко часа.

Маргарита, досетила се какво щеше да последва след първото възклицание на Хулио, силно стисна дланите му, избягна всички други опити за по-голяма близост и остана студена и спокойна.

— Не, не тук — каза леко изнервена. — Глупаво беше да се срещнем на това място!

Отидоха да седнат на железните столове под гъстите зелени клони на група дървета, но тя почти веднага се изправи на крака. Минаващите по булеварда хора можеха да я видят веднага, щом погледнат към градинката. В този час много нейни приятелки имаха обичай да се разхождат наоколо заради близостта на големите магазини… Потърсиха прикритието на единия ъгъл на паметника, заставайки между него и улица „Де Матюрен“. Деноайе премести два стола до един гъст храсталак и така останаха невидими за минувачите от другата страна на оградата на градината. Но пак не намериха усамотение. На няколко крачки от тях един пълен и късоглед господин четеше вестника си, а група жени разговаряха и плетяха. Една госпожа с червена перука и с две кучета, вероятно живееща в близост и дошла в градината да разходи домашните си любимци, на няколко пъти мина пред влюбената двойка дискретно усмихната.

— Каква досада! — изстена Маргарита. — Не беше никак добра идеята да дойдем на това място!

Двамата се оглеждаха внимателно, сякаш искаха да преценят в детайли промените, нанесени им от времето.

— Станал си по-мургав — каза тя. — Приличаш на същински морски вълк.

Хулио намираше, че е станала по-красива от преди. Изпитваше удовлетворение при мисълта, че притежанието й си заслужаваше неприятностите, станали причина за пътуването му до Америка. Беше по-висока от него, тялото й беше стройно и хармонично. „Походката й е като музика“ — обичаше да казва Деноайе, възкресявайки образа й в съзнанието си. И първото, на което се възхити, виждайки я отново, беше свободният, игрив и грациозен ритъм, с който ходеше из градината в търсене на удобно място да се уединят. Лицето й не беше с абсолютно правилни черти, но излъчваше съблазнителна прелест — истинско лице на парижанка. Всичко, което до момента бяха измислили изкуствата за разкрасяване на жената, можеше да се види у нея, приложено с изящни грижи и вкус. Досега беше живяла единствено за себе си. От няколко месеца насам поизостави този сладък егоизъм, отказвайки срещи, покани за чай и посещения, за да посвети на Деноайе късните следобедни часове. Елегантна и гримирана като скъпа кукла, имаща за висша цел да изглежда като манекен, подчертаващ с грацията на тялото си творенията на модните дизайнери, тя в крайна сметка изпита същите притеснения и радости, както и останалите жени, създавайки си свой дискретен живот. Ядрото на този нов живот, който оставаше скрит под предишната й фриволност, беше Деноайе. После, когато реши, че окончателно е уредила живота си — с постигнатата елегантност за пред света и щастието от любовта в интимен план — една внезапна катастрофа, намесата на съпруга, за чието съществуване като че ли беше забравила, наруши безметежното й щастие. Тя, която се смяташе за център на вселената, която си въобразяваше, че събитията трябва да се подчиняват на нейните желания и вкусове, изстрада жестоката изненада с повече учудване, отколкото болка.