Висенте Бласко Ибаньес - Четиримата конници на Апокалипсиса

Рано следобед влязоха в пристанището на Саутхемптън. Екипажът на „Фридрих Велики“ не скри нетърпението си да го напусне колкото е възможно по-скоро. Операциите по приемане на новите товари се извършиха с главозамайваща скорост. Количеството им беше огромно. На борда трябваше да се качат нови и много на брой пътници. Два препълнени с хора парахода спряха отстрани на двата борда на презокеанския кораб. Лавина от германци, пребиваващи в Англия, желаещи час по-скоро да се озоват в Хамбург, заля палубите му с буйната радост на хора, стъпващи на приятелска земя. Най-сетне корабът запори водите на протока с необичайна за тези места скорост.

Пътниците, струпани край бордовете, коментираха необикновените срещи по този морски булевард, по който обикновено преминават мирни кораби. Стълбове черен дим на хоризонта обозначаваха пътя на френската флотилия, с която президентът Поанкаре се връщаше от Русия. Настъпилата в Европа тревога беше прекъснала пътуването му. След това видяха още английски кораби, обхождащи бавно родните бреговете, подобно на агресивни и бдителни кучета. Разпознаха два северноамерикански блиндирани крайцера по мачтите им във формата на кошове. После по посока на Балтийско море с пълна пара мина руски кораб, блестящо бял от площадките на мачтите до ватерлинията. „Лошо! — викаха пътниците от Америка. — Много лошо! Изглежда този път нещата са сериозни“. И с безпокойство гледаха към близките брегове от едната и от другата страна. Те си бяха все същите, но навътре в тях може би се подготвяше нов период от историята.

Презокеанският кораб трябваше да пристигне в Булон посред нощ и да чака до сутринта, за да могат пътниците удобно да слязат. Той обаче пристигна в десет вечерта, хвърли котва далеч от пристанището и капитанът разпореди слизането на пътниците от кораба да стане за по-малко от час. Бързаше и точно заради това беше ускорил максимално ход, изразходвайки огромно количество въглища. Трябваше колкото е възможно по-скоро да напусне това място и да се прибере в Хамбург. Заслуга за това имаха и телеграфните апарати.

Под сините прожектори, които се отразяваха в морето с мъртвешки бледа светлина, започна прехвърлянето на багажите и пътниците, пътуващи за Париж, от презокеанския кораб на влекачите. „Бързо, бързо!“ Моряците подбутваха трудно подвижните госпожи, които непрекъснато брояха куфарите си, опасявайки се, че някой липсва. Камериерите пренасяха на ръце децата като пакети. Общата привързаност заличи изцяло доведената до крайност сладникава германска любезност.

„Като лакеи са — помисли си Денаойе. — Мислят, че часът на триумфа е близо и вече не смятат за нужно да се преструват…“

Озова се на един влекач, който танцуваше върху морските вълни точно срещу черната и неподвижна стена на кораба. Вдигна поглед и видя многобройните светлинни кръгчета на илюминаторите и струпаните на ярко осветената палуба пътници, размахващи кърпички за сбогом. Хулио разпозна Берта, която, без да го вижда, без да знае на кой влекач е попаднал, също махаше с ръка единствено поради необходимостта да изрази благодарността си за сладките спомени, които скоро щяха да се изгубят в потайността на морето и на нощта. „Сбогом, госпожо съветничке!“

Разстоянието между презокеанския кораб, който отплаваше и влекачите, които плаваха към входа на пристанището, започна да се увеличава. Сякаш издебнал нарочно този момент на безнаказаност, един громък глас се извиси над последната палуба, съпроводен от силни изблици смях: „До скоро! Не след дълго ще се видим в Париж!“ И корабният оркестър, същият, който тринадесет дни преди това беше смаял Деноайе с неочакваното изпълнение на Марсилезата, започна да свири гренадирски военен марш от времето на Фридрих Велики, под акомпанимента на тромпетите.

Така, с бързината на бягството и с дръзкото желание за скорошно отмъщение, се изгуби в тъмнината последният германски презокеански кораб, докоснал се до френския бряг.

Това беше предишната нощ. Все още не бяха изминали двадесет и четири часа, но на Деноайе тези събития се струваха вече далечни и смътни. Мислите му, обикновено винаги в противовес с общественото настроение, оставаха безучастни за общата тревога. Арогантността на съветника сега му изглеждаше като самохвалство на буржоа, правещ се на войник. Тревогите на парижани бяха като нервни потръпвалия на спокойно живеещ народ, който се стряска веднага, щом съзре някаква опасност за благоденствието си. Толкова пъти бяха говорили за съвсем близка неминуема война, а в последния момент конфликтът се бе разрешавал благоприятно… Освен това той не желаеше да има война, защото войната щеше да обърка плановете му за бъдещия живот, а човек приема като логично и разумно всичко, което подхожда на егоизма му, поставяйки го над реалността.