Робин Янг - Бунт

Врагът се беше разположил на около половин миля в три формации по склона на хълма. Имаха преимуществото да са на по-високото, а теренът зад тях беше осеян с дървета. Отпред, в центъра на един отряд, беше издигнато знаме, половината бяло, а другата половина — червено. Беше разрязано по средата — сполучлив израз на разделението в кралството, довело тези мъже, някога съюзници и другари, сред покритите с облаци английски хълмове. Рицарите от кралската армия, излезли от Луис на конете си, се бяха вторачили в това знаме като стрелци в целта си. Цялото им внимание беше погълнато от развяващото се в далечината парче плат, обект на толкова много омраза и причината да са тук: герба на Симон де Монфор, графа на Лестър.

Сър Робърт Брус, лорд на Анандейл, шериф на Къмбърланд и губернатор на Карлайл, наблюдаваше как неподвижните вражески редици се приближават с всяка стъпка на коня му. Хората му яздеха около него, всичко на всичко единадесет копиеносци и един мъж, който да носи знамето. Подрънкването на юздите отекваше в ушите на сър Брус и се извисяваше над тътена от движението на трите хиляди бойци, сред които беше и той, предвождани от краля на Англия. Отвъд обкръжението на рицарите му бяха неговите съотечественици, които като него бяха преминали границата след призива на крал Хенри да му се отплатят за английските си земи. Сред тях бяха Джон Балиол, лорд на замъка Барнард, и Джон Комън от Баденох. И двамата бяха около петдесетте, десетина години по-стари от него, с прошарени коси и заформящи се шкембета, но готови да се бият заедно с хората си. Разделението между двете армии беше засегнало дори фамилиите. Докато Джон Комън беше тук да служи на краля, друг клон на фамилията му, Комъните от Килбрайд, бяха с бунтовниците. Биейки се за Симон де Монфор, те очевидно се надяваха да се сдобият с част от славата, на която вече се радваха по-влиятелните клонове на Червените и на Черните Комъни.

След пристигането си в Англия Брус за пръв път се намираше толкова близо до Комън. До този момент двамата мъже гледаха да са далеч един от друг. Враждебността им беше стаена и те не я показваха. Бяха изминали едва седем години, откакто Комъните отвлякоха крал Александър в опит да установят контрол над Шотландия. Въпреки факта, че след това Александър беше върнат на трона и беше договорено примирие, изминалото време не беше достатъчно за Брус, за да забрави предателството им срещу младия крал, на когото гледаше като на син. Червените Комъни също не можеха да забравят, че по време на кризата Брус беше подкрепил техните врагове и стана главната причина за връщането на Александър на трона, с което за малко да унищожи фамилията им.

Така притеснен и нащрек, лордът на Анандейл яздеше коня по хълмовете, давайки си сметка, че близостта на неговия враг може да се окаже по-опасна от противника, заел позиция по-нагоре. Някое заблудено копие в гърба му. Някоя случайно изстреляна стрела. Подобно нещо би било в противоречие със законите на рицарството, защото благородниците не убиват умишлено благородници дори в битка. Обаче във вените на Комъните въпреки високото им положение течеше малко благородна кръв.

Чул звука на рог, Брус погледна напред, където знамето на крал Хенри показваше, че той се намира на левия фланг на кралската армия. Предните редици на кралската рота забавяха ход. Брус дръпна юздите на коня и хората му се събраха около него. През гората от пики можа да види още две формации, разпрострели се по-нататък по склона на хълма. Тази в центъра се командваше от брата на Хенри, графа на Корнуол, а десният фланг — от сина на краля. Едуард се виждаше дори и от това разстояние, флагът му в червено и златисто не можеше да бъде сбъркан с друг. Беше се върнал от Франция преди година начело на голям отряд френски благородници с намерение да освободи земите си в Уелс от Луелин ап Грифит. Вместо това беше въвлечен в конфликт между баща му и кръстника му, ескалирал до немислимото. Гражданска война.

В продължение на шест месеца Едуард беше преследвал Монфор и привържениците му из кралството и в Уелс, принуден да се справя с предизвикателството на планините и преследван от заплахата от Луелин. Брус, на служба при краля още от началото на годината, помогнал за победата над силите на Монфор при Нортхамптън, беше слушал много за подвизите на Едуард. Въпреки че имаше някои резерви заради буйния и агресивен характер на младия човек, той беше впечатлен. Никога не беше виждал някой да е така самоуверен преди битка. Крал Хенри беше наредил при атаката един от бароните му да води левия фланг, а графът на Корнуол беше избрал най-големия си син да ръководи настъплението на центъра. Обаче Едуард водеше лично хората си. Граф Лестър може и да имаше предимството, че се намира на по-високото, но това беше всичко. Кралската армия, наброяваща десет хиляди души, превъзхождаше повече от два пъти силите на бунтовниците. Монфор беше на средна възраст и никога не беше участвал в решаваща битка. Едуард беше на двадесет и пет години, изпълнен с решителност и младежко чувство за безсмъртие, подхранвано от участие във френски бойни турнири през цялото лято.