Робин Янг - Бунт

— Баща ми трябваше да те убие в онази килия в Луис, когато имаше тази възможност.

Лордът на Анандейл издърпа рязко ръката си от хватката на Комън. Избута Робърт пред себе си и се отправи към вратите на църквата, минавайки покрай епископа на Свети Андрю, който разговаряше оживено с Уишарт.

— Ще има кръв — казваше епископът, — ако този въпрос не бъде решен бързо.

Когато излезе навън в настъпващата вечер, Робърт чу баща му да вика сърдито името му. Не се обърна, а се помъчи да не изостава от дядо си.

— Какво искаше да каже Комън? С онова за Луис? — Той свъси вежди. — Дядо!

Лордът рязко спря.

— Не ми повишавай тон, момче. — Той хвана грубо Робърт за брадичката. — И не трябваше да вадиш меча си срещу него по този начин. Чуваш ли? Сега е време да се защитим с думи, а не с насилие.

— Помислих, че Комън ще те нападне — рече Робърт и се отдръпна от дядо си. — А и защо се сърдиш, че съм извадил меч срещу него, след като ти нападна замъците му? Ти го мразиш!

— Да! — кресна старият лорд. — И тази омраза има силата да разкъса на части кралството! — Той млъкна, след като видя графа да крачи към тях. Обърна гръб на Робърт и се отправи към конете.

Робърт продължи да упорства и го последва. Желанието да получи отговори беше по-силно от преклонението му пред този мъж с осанка на лъв.

— Ти ме научи да яздя и да ловувам, научи ме да се бия. Отведе ме в Солсбъри и Бъргхам, запозна ме с най-могъщите мъже в кралството. Разясни ми колко съм важен за бъдещето на тази фамилия. Обаче не си ми казал почти нищо за омразата си срещу Комъните, въпреки че съм те питал много пъти за това. Искам да зная истината, дядо!

— Твърде млад си за нея.

Робърт спря.

— Ако станеш крал, аз ще бъда наследник на трона. Това право не се определя от възрастта. Защо тя да има значение за истината?

Лордът на Анандейл се обърна, сбръчканото му лице се промени, ядът беше заменен от изненада.

— Ела. — Той се огледа и видя бащата на Робърт да приближава с неговите рицари и Едуард. — Докарай конете. Ние ще дойдем по-късно — каза той на графа и преди графът да успее да отговори, лордът поведе Робърт през двора на църквата.

Когато минаха между сградите и излязоха на открито, Робърт разбра, че дядо му го води към хълма Мот. Заедно се изкачиха по склона до оградения му с корона от дървета връх. Слънцето залязваше и скоро щеше да се стъмни. От град Скун, отвъд границите на абатството, в студения въздух се носеше пушек. Когато стигнаха върха, от устата им излизаше пара. В центъра на кръга от дървета от земята се издигаше каменен постамент. Когато Робърт го видя, веднага се сети, че точно тук щеше да бъде поставен Камъкът на съдбата в деня на коронацията. Загледа се в постамента, поразен от тържествеността, която се усещаше в това място.

Дори след всичко, случило се след смъртта на Девата, той си даде сметка, че беше гледал на претенцията на дядо си като на нещо далечно и нереално. Сега, сред атмосферата, която излъчваше това място, където от незапомнени времена са били коронясвани кралете на Шотландия, усети голямата тежест на тази истина да се стоварва върху плещите му. Това не бяха просто думи, претенции и контрапретенции — беше нещо също толкова реално и солидно, колкото и самият камък. Спомни си за дървото, за което толкова сериозно му беше говорил дядо му при пристигането в Лохмейбън. За дървото, чиито корени се простираха в миналото. Мъже, чиято кръв течеше във вените му, са изкачвали този хълм тъкмо до това място. Там, където стоеше, отекваха стъпките на неговите прадеди. Робърт ги усещаше навсякъде около него сред настъпващите сенки — призраците на историята. Кралете на миналото.

Сред последните остатъци на отмиращата светлина дядо му се обърна към него.

Военният съвет приключи и писмата на предизвикателството бяха разменени. Вече нямаше да има думи. Сега само мечовете щяха да говорят и да дават израз на това, което мислят, върху плътта на противника.

Една по една трите войски на кралската армия напуснаха сигурността на градските стени и продължиха да яздят след командирите си. В утринното небе се гонеха бели облаци и хвърляха огромни сенки над тревистите хълмове около град Луис. По главите на кавалеристите и конете им и върху следващите ги пешаци се сипеха цветовете на глога. Слънчевата светлина ту проблясваше, ту се скриваше, отразявайки се от върховете на копията и броните. Мъжете яздеха нагоре по склона с развети знамена, оставяйки града под себе си. Известно време продължиха да виждат как кулата на замъка се извисява на тревясалия хълм. Оттатък възвишението земята се спускаше в долината, прорязана от реката. Отпред, сега вече по-близо, бяха мъжете, които трябваше да срещнат.