Робин Янг - Бунт

Като видя епископа, капитанът веднага млъкна.

— Ваше преосвещенство?

— Колко далеч сме от сушата?

— Ако отплаваме на разсъмване, ще бъдем в Оркни по пладне.

— Трябва да стигнем по-рано. — Навр сниши глас. — Принцесата е болна.

Капитанът се намръщи, но после кимна.

— Ще събудя хората. Ще гребем през нощта. — Той посочи един от екипажа. — Свен е лечител. Ще прегледа детето.

Когато епископът и лечителят тръгнаха обратно, се чу звън на камбана и капитанът викна на екипажа да вдигнат платното. Новината бе предадена шепнешком из кораба: Принцесата е болна.

Събуден от суматохата, един от английските рицари спря епископа по пътя към кърмата.

— Какво става? — попита на латински той — език, общ и за двамата. — Казват, че момичето е болно. Можем ли да направим нещо?

— Можете да се молите — отвърна Навр и се мушна в пристройката.

Мъжете хванаха греблата и подкараха кораба в нощта. Драконът на носа проблясваше на светлината от звездите. В пристройката Маргарет се мяташе насам-натам и се потеше под кожите. Понякога проплакваше за баща си, но през повечето време понасяше безмълвно мъките си. На светлината на фенера лицето й беше мъртвешки бледо и напрегнато. Лечителят се опита да й даде солена вода, за да я накара отново да повърне и да прочисти тялото си от всякаква развалена храна, която беше яла, макар бавачката да твърдеше, че храната е била прясна. Ала Маргарет беше твърде слаба да изпие водата. Накрая се ограничи да й слага мокра кърпа на челото, за да намали треската. Навр коленичи до нея. Беше взел кръста от сандъка с вещите си и сега го държеше над главата й, за да прогони демоните, които може би витаеха над нея, като продължаваше да се моли за душата на детето.

Няколко часа по-късно на запад се появи тъмна ивица. Обсипаното със звезди небе бавно започна да светлее. Изтощени и плувнали в пот, гребците придобиха нови сили, виждайки сушата, и след известно време дългият кораб се насочи към пустата пясъчна ивица на един от островите от архипелага Оркни.

Моряците се прехвърлиха през борда и цопнаха във водата, хващайки въжетата. Заливани от вълните, хората изтеглиха широкия кораб на пясъка. Навр се наведе, за да вземе на ръце Маргарет. Тя едва дишаше и от известно време не я беше чул да плаче. Страхувайки се, че смъртта й е близо, той й зададе седемте въпроса и после тя получи последно причастие. Кожата й беше бяла като мрамор, признак, че е преминала в царството на мрака. Изнесе я навън сред настъпващото утро и хладният вятър развя косата й. Свен и бавачката се опитаха да му помогнат, но епископът отказа да пусне момичето, докато пристъпваше внимателно по опряната в борда дъска.

Мъжете притихнаха, когато епископът на Берген нагази в плитката вода, а расото му се влачеше след него. Английските и шотландските рицари вървяха подире му с напрегнати лица. Когато епископът положи момичето на сухия пясък, главата й увисна върху ръката му. Той се вгледа в нея. Очите на Маргарет бяха отворени, загледани в бледото небе.

— Моля ви, сър Робърт! — извика монахът, като забърза, за да не изостава. — Не влизайте въоръжен в Божия храм!

Лордът на Анандейл не му обърна внимание и продължи да крачи решително към църквата, а плащът му, избродиран със син лъв, плющеше около него на вятъра. Следваше го граф Карик с десет рицари, всичките въоръжени. Графът стискаше дръжката на меча си, а бронята му блестеше под туниката и мантията. Църквата, която се издигаше отпред, беше обагрена в кървавочервено от гаснещата светлина. Вратите бяха затворени, но сводестите прозорци бяха изпълнени с трепкащата светлина на факлите.

Робърт се огледа наоколо, докато двамата с Едуард вървяха бързо след баща им и дядо им. Братята носеха мечове, прибрани в ножниците на коланите им. И двамата бяха с кожени брони, топени в масло и восък, за да станат по-твърди. Отвъд сградите на абатството Робърт различи склона на хълма Мот, който се издигаше в червеникавия здрач. Върховете на пръстена от дървета, които ограждаха древното място на коронясването, припламваха в червеникавокафяво на последните слънчеви лъчи. Един от рицарите на баща му отвлече вниманието му от хълма.

— Стойте зад нас! — предупреди рицарят, обръщайки се към братята, докато групата приближаваше църквата.

Без да обръща внимание на молбите на монаха, лордът на Анандейл бутна вратите и ги отвори. Вътре, сред трепкащата светлина на факлите, се чуваха възбудени гласове. Те рязко секнаха, когато вратите се блъснаха в стените.