Робин Янг - Бунт

Чул момичешки смях откъм дървената пристройка, построена до кърмата, Навр се огледа. Не беше по-голяма от шатра и в нея имаше място само за едно дете и един възрастен, но беше красиво изработена от тисово дърво, с малка сводеста врата и наклонен покрив. Дългият кораб нямаше палуби за подслон, а кралят искаше дъщеря му да пътува удобно. Вратата се отвори и Маргарет се показа с парче джинджифилов сладкиш в ръка. По устните й имаше трохи. Тя се усмихна на епископа, а после се покатери на една пейка, за да погледне през страничния борд към водата. Епископът направи опит да се изправи, разтревожен, че детето се е надвесило твърде много, но бавачката, която вече се беше показала от каютата, предупреди момичето. Той се облегна назад, а в този момент Маргарет се засмя и посочи към скочила над водата риба. Беше доволен, че я вижда радостна, защото плака горчиво, когато я отделиха от баща й и я докараха на кораба. Усмивката на Навр изчезна, щом си спомни към какво пътуваше това дете, което познаваше от самото му раждане. Точно в момента шотландските лордове щяха да се съберат в Скун, където открай време се извършваха коронациите. Момичето беше само на седем години, а надеждите на цяло кралство щяха да се стоварят върху плещите му.

Когато детето премина на левия борд, за да погледне отвъд водата, до епископа стигна силната миризма на джинджифил от сладкиша в ръката му. Стомахът му изкъркори.

— Не бива да й даваш повече — каза той на прислужницата. — Ще й стане лошо.

— Негово величество каза…

— Знам какво каза баща й — прекъсна я Навр. — Би казал всичко, за да е щастлива. Но това няма да стане със стомах, пълен със сладко тесто. — Епископът се отврати, като видя как момичето напъха остатъка от сладкиша в устата си. Въпреки че крал Ерик беше отпратил английския кораб, той беше приел подаръците, които шотландците бяха донесли на детето в памет на починалата му майка, дъщеря на покойния крал Александър.

— Кога ще стигнем в Оркни? — попита Маргарет, седна до него и махна трохите от роклята си.

— Скоро, дете.

Маргарет започна да тананика мелодията на една песен, която пееха гребците, а епископът отпусна назад глава и притвори очи, усетил последните слънчеви лъчи върху лицето си.

Събуди се, почувствал нечия ръка върху своята. Отвори уморено очи и видя, че бавачката го гледа. Зад нея небето беше като леко поклащащ се бял лист. След секунда си даде сметка, че платното е спуснато върху кораба за през нощта и сега той се поклащаше на котва в синкавия здрач.

— Какво има? — попита епископът и с пъшкане седна. Вратът го болеше от неудобната поза, в която беше спал.

— Моля ви, елате, Ваше преосвещенство.

Навр несигурно се изправи и последва прислужницата към пристройката. Наведе се и с мъка пропъхна едрото си тяло през тесния вход. В носа го удари миризма на повръщано и заседна в гърлото му. Маргарет се беше свила на кълбо върху застлания с кожи сламеник, а лицето й беше бледо на светлината от единствения фенер. Държеше се за стомаха. Той се наведе над нея и докосна главата й. Влажната й коса беше лепкава. По брадичката и роклята й имаше кафяви следи от повръщано. Навр се обърна към бавачката, която пристъпваше нервно от крак на крак на входа.

— Нали ти казах да не й даваш повече сладкиши? — измърмори ядосан той.

— Не съм й давала, Ваше преосвещенство — прошепна слугинята.

Навр протегна ръка и вдигна една купа от пода. Беше пълна до половината с гъста супа, която беше започнала да засъхва по стените. Помириса я.

— Яденето е прясно — каза възмутена бавачката. — Лично го сготвих. Ще трябва да е от храната на чужденците. Или пък е треска.

Момичето простена и изпъна назад глава, а лицето му болезнено се сгърчи. По кожата му се виждаха изпъкнали сини вени. Очите му се бяха присвили до тесни цепки. Епископът остави купата и се измъкна навън покрай бавачката.

Приведен почти надве под платното, той се отправи към другия край на кораба, който ту се повдигаше, ту се спускаше върху водата. Спъна се в един щит, но продължи. Удари брадичката си в една греда и се изправи, премигвайки от болка, а главата му се блъсна в опънатото платно над него. Не спря. Спъваше се в крака, докосваше нечии глави с ръце. Корабът беше повдигнат от една вълна. Някой го сграбчи за ръката, когато политна встрани.

— Внимавай!

Навр благодари тихо на скупчените сенки. Най-сетне стигна носа, където завари група мъже да пият по чаша медовина и да се смеят на история, разказвана от капитана.