Робин Янг - Бунт

— Седни — каза жената на Робърт и взе тоягата, — а ти ми донеси вода — нареди тя на момичето.

Когато той седна, момичето излезе навън, а жената застана пред полицата и започна да стрива с чукало цели шепи с билки. Разнесе се остра миризма. Момичето се върна с ведро, пълно с вода. Тънките й ръце се бяха изпънали под тежестта. Остави ведрото до огъня, а после отиде при старицата. Двете си прошепнаха нещо, което Робърт не можа да чуе. Погледна недоверчиво, когато момичето се приближи до него с парче ленено платно в ръка. Приклекна до ведрото и го натопи вътре. Роклята й увисна върху слабата й фигура и той можа да види през отвора изпъкналите й ребра. Момичето се изправи и се приближи до него със смачканата кърпа, от която водата се стичаше между пръстите й. Робърт се отдръпна назад, когато тя протегна ръка.

— Мога сам да го направя.

Бриджид му подаде кърпата и седна до огъня, обгърнала с ръце кокалестите си колене. Едно от кучетата вдигна глава и зави срещу нея. Без да му обърне внимание, тя наблюдаваше как Робърт изтрива кръвта от лицето си.

— Може би е бил нападнат — каза тя, обръщайки се към старицата.

— Паднах от коня — рече Робърт.

— Знаеш ли, той е граф.

— Син на граф — поправи я рязко Робърт, почувствал се подразнен от начина, по който момичето говореше, като че ли той не можеше да я чуе.

— Знам кой е — каза старата жена, появила се с купа, пълна с някаква тъмна смес. — Аз го израждах.

Робърт замръзна на мястото си с кърпата, опряна в бузата му. Когато заговори, гласът му отекна в ушите:

— Не. Това не е вярно. Майка ми имаше една и съща акушерка за всичките й деца. — Той поклати глава, ядосан от непромененото изражение на жената. — Тя не би позволила една… — Не довърши изречението.

Старата жена не отговори, а загреба шепа от сместа с билките. Дръпна разкъсания плат на трикото му и я плесна върху кокалестото му коляно, накарвайки го да премигне, а после му подаде тоягата.

— Заведи го до гората, Бриджид. Той знае пътя за вкъщи. — Вгледа се в очите му. — Не идвай повече тук — рече гневно тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.

Робърт остави момичето да го изведе навън в здрача. След потискащата горещина вътре въздухът беше прохладен и той потръпна, докато минаваше под дъба, украсен с бавно поклащащите се мрежи. Главата му се проясни, а от студената смес с билките коляното му изтръпна, макар при всяка стъпка да усещаше сякаш забиваха игла в костта му. Погледна момичето, което вървеше мълчаливо до него, докато той тръгна, накуцвайки, нагоре по хълма.

— Тя майка ли ти е?

— Майка ми е мъртва. Дойдох да живея с Афраиг през зимата. Тя ми е леля.

— Вещица ли е?

В отговор Бриджид само повдигна рамене.

Робърт се канеше да попита дали според нея леля й излъга за това, което беше казала, когато чу в далечината гласове. Споменаваха името му. — Това сигурно е учителят ми — каза й той.

— Защо ти е нужен учител?

— Той ме учи да яздя. За война.

Устните на момичето се разтвориха в усмивка.

— Трябва да си намериш по-добър — рече тя и тръгна обратно през тревата. Робърт я проследи с поглед, а после се отправи към гората и започна да отговаря на повикванията.

Заедно с Йотър в групата за издирването му бяха няколко слуги от замъка и братята на Робърт. Нийл го забеляза пръв. Нададе вик на облекчение и се втурна към него, а после изненадан рязко спря. Йотър, който крачеше зад него, отместваше клоните по пътя си.

— Къде е Желязната стъпка? — попита Робърт, когато учителят го подхвана с месестата си ръка през кръста, за да го подкрепи. Той продължаваше да държи тоягата.

— Намерихме го да се скита близо до селото — каза задъхан Томас, който се приближи заедно с Александър и слугите. — Търсим те от часове. Какво се случи?

— Паднах.

— Ама къде беше?

— Хайде — рече рязко Йотър, — да го заведем у дома. Без съмнение майка му ще иска лекарят да го прегледа.

През целия път до замъка думите на старата жена не излизаха от главата на Робърт. Беше сигурен, че е лъжа, макар да не разбираше защо й беше нужно да го лъже, освен може би от злоба. Но нали вещиците постъпваха тъкмо така? Когато наближиха Търнбери, мислите на Робърт бяха прекъснати, защото видя отряд войници да минава през портите на замъка.

Мъжете се бяха завърнали от война.

Робърт се опита да върви по-бързо, като се мръщеше от болка и досада, а братята му изтичаха напред и нададоха радостни викове. Като ги чуха, някои от мъжете се обърнаха. Лицата им бяха уморени и загорели от слънцето. Зад тях имаше каруци, теглени от волове. Робърт облекчено въздъхна, когато забеляза дядо си в средата на групата. Малко по-напред от лорд Анандейл на бялата си кобила яздеше граф Карик. Когато видя баща си, Робърт изпита смесени чувства, а после вниманието му беше привлечено от каруците, които затрополяха покрай него. Двамата с Йотър спряха, когато видяха отзад да идват още десетина мъже. Робърт се вгледа в изпоцапаните им дрехи и превързаните крайници. Един имаше парче плат върху дясното око, а по бузата му се виждаше засъхнала кръв. Друг беше превързал парче дърво на мястото, където е бил кракът му, китката му беше обвита в парче плат, а лицето му беше восъчно бледо. Повечето мъже седяха прегърбени от двете страни на каруцата и се поклащаха равнодушно от движението. Трима бяха положени по средата, един от тях беше покрит с одеяло и се виждаха само голите му крака, зачервени и подути. Сгушени там с грозните си рани, у хората имаше някаква странна апатия, като че ли подобно на телата и душите им бяха осакатени. Робърт не можеше да свали очи от тях, дори когато Йотър го дръпна настрани и каруцата продължи да трополи напред, отвеждайки ранените мъже към замъка. Веднъж вече беше виждал осакатени тела: на разбойници, затворени в клетки, пред един замък на пътя за Анандейл. Птици кълвяха плътта им. Обаче в тях имаше нещо нереално: не бяха хора, които познаваше.