Робин Янг - Бунт

— Щитът му беше в златисто с лента на черни и бели квадрати.

— Гербът на клана Стюарт — сети се веднага Балиол. Комън потисна раздразнението си при това доказателство, че главният стюард е замесен по някакъв начин.

— Времето съвпада — рече троснато той. — Предполагам, че Брус са научили от този конник това, което останалите от нас в двореца вече знаем, и затова са спрели. — Той се отдръпна от стената и даде знак на Балиол да го последва. — Мисля, че битката свърши — рече той тихо, докато вървяха по неравната пътека между гробовете. — Засега. — Комън спря на известно разстояние от Дънегол и се обърна към Балиол: — Още не се е разчуло, но скоро и това ще стане. Затова дойдох. Исках лично да ти го кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Кралицата е бременна, Джон.

Балиол остана като ударен от гръм. Комън продължи:

— Ще трябва да е заченала само седмици преди смъртта на Александър. Акушерката, която я прегледала, обяви, че е бременна в петия месец. Очевидно е имало симптоми и преди, но се предполагаше, че е от мъка след смъртта на краля.

— В такъв случай всичко е било напразно. Целият риск. Всичко е било напразно. — Балиол се вгледа с разкривено от мъка лице в Комън. — Загубих дома си, хората. Уважението!

— Нищо не е свършило — рече рязко Комън.

— Напротив. Това не е някакво бебе в чуждо кралство. Това дете ще бъде истинският наследник на краля!

— Да, но заради това дете, момче или момиче, докато стане пълнолетно, ще трябва да управлява регентски съвет. — Комън се взря в Балиол и принуди шурея си да го погледне. — Все още имаме време.

Робърт стисна здраво юздите и въпреки съпротивата на коня дръпна назад масивната глава на Желязната стъпка. Изруга животното с дума, на която го беше научило едно от момчетата, с които се обучаваше в Ирландия, и вдигна копието.

— Скъси юздите! — викна му Йотър.

Робърт тихо наруга и учителя със същата дума, но без да сваля очи от целта, заби пети в мускулестите хълбоци на бойния кон и Желязната стъпка се втурна по брега, бързо преминавайки в галоп. Момчето се наведе напред, за да влезе в тон с бесния ритъм. Отпред щитът, закрепен за въртящата се греда на стълба за стрелба по мишени, бързо се приближаваше. Торбата с пясък, която висеше в другия край на гредата, се издуваше в очакване на удара. Робърт рязко замахна напред с копието, но в последния миг усети остра болка в пръстите и мишената отиде встрани. Профуча покрай стълба, а копието му проби въздуха над щита.

Робърт дръпна рязко юздите на продължаващия да се носи в галоп Желязна стъпка и зави към морето. Днес то беше ведро синьо-зелено. Йотър продължаваше да крещи нарежданията си. Като натисна силно с крака стремената, Робърт се изпъна назад, накара коня рязко да спре и за малко да изхвърчи от седлото.

— Лошо! — извика Йотър. — Отново!

Робърт успокои коня и възстанови равновесието си. Дишаше тежко и продължаваше да изпитва пареща болка в пръстите. Два пръста бяха с шина, привързана с лико. При една тренировка предишната седмица беше ударил мишената под лош ъгъл с такава сила, че пръстите му се бяха извили много назад и се бяха счупили. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да обръща внимание на виковете на Йотър да направи завой, благодарен на духащия в лицето му хладен вятър с мирис на сол. Беше септември, но беше толкова горещо, сякаш беше юли. От дългото лято кожата му беше получила силен загар. Денят, в който навърши дванадесет години, дойде и отмина, без да получи вест нито от баща си, нито от дядо си. Нямаше ги вече три месеца. Искаше му се да е с тях, да служи на семейството, но знаеше, че не е готов. Не още. Вдигна отново копието, обърна коня и впери решително поглед в мишената.

— Съсредоточи се! — викна му Йотър.

Робърт сръга коня в хълбоците. Пред очите му беше замъкът Търнбери, но той го виждаше само като някаква извисила се сянка, увенчана с къс небе. Цялото му внимание беше съсредоточено в малкия щит, който бързо се приближаваше. Нададе вик, замахна и заби копието в целта. Цялото му тяло и конят се движеха в пълен синхрон, като че ли за миг се бяха слели в едно. Копието удари с трясък средата на щита и мишената отхвръкна встрани. Подвижната греда бързо се завъртя. Робърт рязко се наведе, очаквайки торбата с пясък да го удари в тила, но вече беше отминал. Усмихна се широко, почувствал нов прилив на сили.

— Добре, господарю Робърт. Хайде пак.

Без да позволява на Желязната стъпка да премине в лек галоп, Робърт направи широк кръг, подготвяйки се за нов опит, решен да го направи пак като предишния път. Бойният кон се движеше добре, подчиняваше се и на най-малкото подръпване на юздите, на всяко притискане на коленете. Все едно че яздеше отново предишния си кротък жребец, само че по-бързо и по-вълнуващо. Щитът вече беше направил кръг и почти беше заел предишното положение. Робърт пришпори коня в пълен галоп и се надигна в седлото. Прицели се. Встрани над водата се чу силен крясък и плющене на крила — две чайки излетяха нагоре сред вълните, борейки се за една риба. От пронизителния звук Желязната стъпка вирна нагоре глава, отклони се и се понесе в бесен галоп по брега.