Робин Янг - Бунт

Победите, спечелени с превземането на замъците в Уигтаун, Дъмфрис и Буитъл, бяха останали на заден план, изместени от бременността на кралицата — вест, разпространила се бързо из кралството. Робърт не беше поканен на нито един от съветите, състояли се след завръщането на мъжете, но от дочути откъслечни разговори беше научил, че дядо му решил да се изтегли от Галоуей, като остави само малък гарнизон във всеки замък, докато кралицата роди и бъде сложен край на амбициите на Комън и Балиол. Баща му очевидно беше ядосан от решението за изтегляне — когато старият Брус си замина преди около две седмици, за да се върне с рицарите си в Анандейл, между двамата се беше възцарило мълчание и отношенията им бяха напрегнати. Въпреки нервната атмосфера в клана Брус вниманието на Робърт беше погълнато най-вече от собствените му мисли.

Днес, първият ден след започването на жътвата, той беше успял незабелязано да се измъкне. Когато дърветата започнаха да оредяват, той видя къщичката под хълма. Около основата на дъба, чиито листа бяха започнали да се обагрят в кафяво и жълто, имаше големи локви. Това бяха последните следи от великолепието на отиващото си лято. Прасетата се бяха сгушили в един ъгъл на свинарника под стряхата. Правеха им компания три хубави, червеникави юници. Питайки се откъде старата жена има пари, за да купи животните, Робърт се спусна надолу по разкаляния път, като се подпираше на тоягата.

Когато наближи вратата, посрещна го яростен лай. Иззад къщата изскочиха черните кучета и продължиха да лаят и да се зъбят. Робърт потисна желанието да побегне и продължи напред. Кучетата забавиха ход, снишиха се към земята с издадени напред рамене, готови да нападнат. Робърт изпъна свободната си ръка с дланта нагоре срещу животните, както правеше с ловджийските кучета на дядо си. Дъждовните капки продължиха упорито да се стичат по носа му. По-голямото куче се приближи, като продължаваше да ръмжи. Повдигна глава и издаде напред муцуната си към протегнатата ръка. Робърт с облекчение се засмя, когато усети езика му, розов и мокър, върху дланта си. Вратата с трясък се отвори и старицата се показа на прага. Кучетата се втурнаха през локвите към нея.

— Нали ти казах да не идваш тук?! — извика грубо тя, надвивайки шума от проливния дъжд.

Робърт се приближи към нея и й подаде тоягата.

— Исках да ти я върна.

Веднага щом го каза, си даде сметка колко неубедително и лъжливо беше обяснението му. Видя как на лицето на старицата се появи презрителна усмивка. Когато тя се накани да затвори вратата, той извика:

— И да видя Бриджид.

Жената спря. Изражението й беше нещо средно между насмешка и досада.

— Тя замина, момче.

— Замина ли?

— За Еършър. Един ковач я хареса. — Афраиг кимна към тоягата. — Остави я отвън — рече тя и затвори вратата.

Робърт остана загледан в прояденото дърво, което препречваше пътя му. Усети в него да се надига гняв от унижението и разочарованието. До този момент не беше съзнавал, че последната част от извинението му беше вярна: беше поискал да види отново странното момиче. Сви ръката си в юмрук и затропа по вратата. Тя се отвори.

— Защо я пусна?

Този път изражението на жената стана открито подигравателно.

— Ако знаех, че наследникът на един граф ще се заинтересува, щях да почакам. Може би момичето щеше да ми донесе повече от три крави!

Робърт почувства погнуса, когато устните й се разтвориха и тя избухна в смях, разкривайки жълтите си зъби. Той хвърли тоягата в калта и се накани да си върви. После, внезапно почувствал се силен, се обърна:

— Когато стана граф, ще се погрижа изгнанието ти да продължи. Кракът ти никога няма да стъпи отново в Търнбери.

Презрителният й смях секна.

— Колко много приличаш на баща си — рече тихо тя. — Не бих повярвала, че от великия лорд Анандейл ще се пръкнат две шушумиги, но ето те и теб, доказателство за падението на този могъщ род. — Тя сниши още повече глас: — Това е позор. Позор.

Бузите на Робърт пламнаха.

— Как се осмеляваш! Ти дори не познаваш дядо ми!

Старицата посочи с костеливия си пръст някъде високо в клоните на дъба. Робърт се обърна и видя една от мрежите да се поклаща от вятъра. Не я беше забелязал при предишното си идване тук, а и дървото беше обсипано със зелени листа. Тази мрежа бе по-стара от другите. Клетката от съчки изглеждаше изсъхнала и крехка. Вътре в нея имаше тънко въже, потъмняло от дъжда. Беше вързано на възел като примка.

— Какво е това? — поиска да узнае той и погледна жената. Но старицата беше изчезнала в къщата. Обаче вратата беше оставена отворена. Робърт се поколеба, но любопитството му беше по-голямо от гнева и той пристъпи напред през прага. — Какво общо има това с дядо ми?