Робин Янг - Бунт

Робърт разбираше, че това не е цялата история. Появиха се други въпроси. Защо родителите му никога не бяха споменавали за това, дори след като Александър беше ухапан от кучетата? И защо жената изглеждаше толкова ядосана? „Не идвай повече тук — беше казала тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.“ Робърт се огледа, чул стъпки в коридора. Майка му, изглежда, не им беше обърнала внимание.

— Тя защо е напуснала селото? — попита бързо той. — Защо е отишла сред хълмовете?

— Беше прогонена — отвърна колебливо майка му. — Баща ти… — Тя рязко спря, чула приближаващите стъпки. Бузите й се зачервиха. — Хайде обратно в леглото, Робърт — нареди му неестествено високо тя.

Чул вратата да се отваря зад него, Робърт се обърна и видя замисленото лице на баща си.

Графът се намръщи и разтвори широко вратата.

— Излез.

Робърт тъкмо се канеше да тръгне, когато усети хладната ръка на майка си върху своята. Тя се наведе напред и леко целуна раната над веждата му. — Няма да говорим повече за това — прошепна тя в ухото му, докато съпругът й сваляше обшитата с кожа роба и я окачваше на закачалката.

На излизане от стаята Робърт погледна баща си, който седна на едно столче, за да си свали ботушите. На светлината от свещите лицето на графа изглеждаше бледо. Робърт се запита какво ли беше станало в Галоуей. Копнееше да отиде при дядо си и да разбере, но беше късно, раните го измъчваха, а и имаше много други въпроси в главата си, които очакваха отговори.

Марджори наблюдаваше как синът й излезе, накуцвайки, от стаята. Съпругът й разтриваше ожуления си от ботуша крак и не вдигна глава. Той толкова много я обичаше. Не можеше ли да прояви малко любов и към момчето? Много пъти й беше казвал, че не иска, когато порасне, наследникът му да бъде мекушав и затова се държеше така грубо с него, но Марджори знаеше, че това не е истинската причина.

— Какво има?

Разбрала, че я беше хванал как го гледа, тя пресилено се усмихна.

— Просто съм уморена. — Намръщи се, когато го видя да нахлузва обратно ботуша и да премигва. — Няма ли да си лягаш?

— След малко — каза той и се приближи до нея.

Марджори отпусна глава върху възглавницата. Притвори очи, когато той я целуна. Не беше уморена, а изтощена. Раждането беше отнело и малкото, което беше останало от младостта й. Десет деца са прекалено много за която и да било жена.

— Почивай си.

Тя усети, че леглото помръдна, когато ръката му се отдръпна, чу го как ходи из стаята, налива си чаша вино, отваря един шкаф. Започна да се унася в дрямка. Познатите звуци, издавани от съпруга след толкова много месеци сама, й действаха успокоително. Малко по-късно чу, че на вратата се почука. Събуди се уплашена, че Робърт се е върнал с още въпроси. Момчето нямаше представа колко щеше да се ядоса баща му, ако научеше, че е бил в къщата на Афраиг. Но не беше синът й. Беше един от хората на мъжа й. Видя как графът му даде една кесия. В другата си ръка съпругът й държеше пергамент, навит на руло.

— Тук има достатъчно за пътуването ти до Франция и обратно. Бъди предпазлив.

— Не се безпокойте, господарю — каза мъжът, взе кесията и я пъхна в една торбичка, окачена на колана му до дръжката на меча. — Ще го занеса в Гаскония.

— Предай го направо на крал Едуард. Не искам някой слуга да го прочете. — Мъжът се поклони и излезе, взел свитъка. Когато съпругът й затвори вратата, графинята затвори очи. След малко усети познатото поклащане на леглото, когато той легна до нея. Сега то не беше толкова успокоително.

Робърт вървеше бързо през гората с вдигната качулка, за да се пази от дъжда, който плющеше между клоните. Бързо приближаващите се насреща му дървета заглушиха далечния рев на вълните по брега на Търнбери. Тази година първите есенни бури бяха дошли по-рано. Само преди седмица мъжете от Карик се трудеха под синьо небе, за да приберат и последната реколта. Няколко дни по-късно овесът и ечемикът щяха да бъдат удавени по нивите от дъждовете. Сега добитъкът беше прибран от високопланинските пасища. Онези животни, които нямаше да могат да бъдат изхранени през зимните месеци, щяха да бъдат изклани за месо. Беше време на усилен труд и цялата работна сила беше извикана да работи на полето. Чувстваше се силно липсата на мъжете, които кланът Брус беше загубил при нападението на Галоуей.

Робърт тропаше с чепатата тояга по земята и с всяка крачка навлизаше все по-дълбоко в гората. Чувстваше се глупаво, че щеше да използва тоягата за извинение, но не можа да измисли нищо друго. А беше мислил много по въпроса през тези бурни няколко седмици.