Робин Янг - Бунт

С отряд от над петдесет рицари и двеста пешаци Робърт се отправи на север през Карик и навлезе в Еършър. Хенри Пърси беше заминал на юг в Англия, за да съпровожда пленниците, взети при Ървин, и беше оставил пристанищния град Еър да се защитава от малък гарнизон. Едно мразовито утро в края на ноември Робърт и хората му нападнаха града, сломиха съпротивата на гарнизона и нахлуха в казармата на англичаните. При нападението загинаха шестима от хората на Пърси, а останалите избягаха, като използваха една лодка, завързана на брега на река Еър. С това нападение беше сложен край на английското господство в Еър. Тъкмо там, в освободения град — за голяма радост и облекчение на гражданите му — Робърт установи новата си база. Така щеше по-добре да осигури сигурността на семейството си край морския бряг в Търнбери и щеше да може да съсредоточи усилията си в организирането на нови нападения срещу Ървин и други селища, за да прогони останалите войници на Пърси.

Няколко седмици по-късно Робърт разбра цената на бунта си. Хенри Пърси беше зает в Англия, но Клифорд беше останал в Галоуей и веднага насочи вниманието си към земите на Брус в Анандейл, където в отговор опожари десет села и започна да тероризира населението. Замъкът Лохмейбън, в който все още имаше гарнизон от васали на бащата на Робърт, се държеше, но на околните селища бяха нанесени ужасяващи щети, за чието възстановяване щеше да трябва много време. Това нанесе тежък удар на Робърт. Анандейл може и да принадлежеше на баща му, но имението беше негов дом и мисълта, че сега гори в пламъци, го съсипваше.

Обаче от нападението имаше една непредвидена полза. За много хора, които се съмняваха в Робърт, фактът, че един виден английски командир беше нападнал земите на Брус в Шотландия, беше доказателство, че той наистина е обърнал гръб на англичаните. Това го правеше техен враг — нещо, което водачите на бунта нямаше как да не забележат. В началото на пролетта на 1298 година дойдоха пратеници, които поканиха Робърт да присъства на голям съвет в сърцето на Селкъркската гора, люлката на бунта.

Робърт и отрядът му яздеха между дърветата в покритата с нова зеленина гора. Над главите им като кули се извисяваха гъстите клони на боровете с широки колкото двама мъже стволове. Земята беше покрита с борови иглички и шишарки, които пукаха под копитата на конете. Говореше се, че гъстите шубраци на Селкърк са остатъци от древна гора, която някога покривала цялото кралство. Гората продължаваше да е необятна и непристъпна, пълна с непрогледни гъсталаци и поляни. Представляваше идеален лагер за една армия, която иска да остане скрита, и Робърт беше сигурен, че ако не му бяха казали за някои ориентири, по които да намира пътя, той и хората му със сигурност щяха да се загубят още през първия ден.

— Ето още един — каза Едуард, повдигна се на седлото си и посочи чепат дънер, на който беше изрисуван бял кръг с кръст по средата. — Изглежда, че наближаваме. Това е четвъртият, който виждаме тази сутрин.

Робърт погледна покрай белязания дънер към една поляна между дърветата. Чу шум от бързо течаща вода.

— Кажи на другите! — поръча той на Кристофър Ситън, който яздеше непосредствено зад тях. — Ще направим почивка и следобед ще продължим. Искам да стигнем лагера, преди да се стъмни.

Оръженосецът кимна, но когато обърна коня си, Робърт усети, че е напрегнат. Разбираше причината. Младият човек, роден и отрасъл в Йоркшър, щеше да влезе в лагера на една армия, която възнамеряваше да освободи завинаги земите от англичаните. Робърт го беше уверил, че ще бъде в безопасност, но истината беше, че не можеше да гарантира сигурността нито на Кристофър, нито на когото и да било. Когато оръженосецът предаде заповедта, групата се разпръсна между дърветата. Робърт изведе коня си на поляната. В далечния й край минаваше широк поток, чиито бързи води течаха над гладки, кафяви камъни. Бреговете бяха достатъчно ниски, за да могат конете да пият.

Робърт слезе от коня и изчака останалите, които още си пробиваха път през дърветата. С четиридесетте рицари и оръженосци, които беше успял да събере от Карик, бяха и шестдесет и седем мъже под командата на Мар и Атъл. Кристин придружаваше Гартнет, а жената на Джон яздеше редом с него и техния шестнадесетгодишен син Дейвид, който беше абсолютно копие на баща си. Уморени и схванати от продължителната езда, рицарите извадиха мехове с вино и осолено месо от торбите, а оръженосците се погрижиха за конете.