Робин Янг - Бунт

Стрелите им повалиха стотици шотландци. Много от тях объркаха крачките си и бяха блъснати от идващите зад тях. Последваха ги още много други, които прескачаха падналите си другари.

Голяма част от тази сила се отклони към началото на моста и тъкмо там се затвори поставеният от Уолъс капан, разделил английската армия на две. Докато Варен и хората му, все още от другата страна на моста, разберат какво става, вече беше станало твърде късно. Шотландците направиха решителен пробив през разпръснатата английска пехота в началото на моста и тя не успя навреме да се прегрупира, за да им даде отпор. Шотландските пехотинци завзеха бързо моста и изградиха смъртоносна стена от дълги пики, която не можа да бъда пробита дори от конните рицари, изпратени от Варен срещу нея. Ако уелските стрелци с дълги лъкове не бяха поставени в авангарда, шотландците можеха и да нямат толкова голям късмет, но сега Варен и основната част от английската войска само безпомощно наблюдаваха как хората на Кресингам биват съсичани по поляните отвъд широката река. Накрая Варен заповяда мостът да бъде подпален и поведе войската си на юг към гористите хълмове, след като разбра, че битката е загубена.

Вече се виждаше зловещият й край.

Уилям Уолъс и командирите му се намираха на осеяната с трупове дига. Водачът на бунтовниците беше приклекнал в калта, дишаше тежко, всяка частица от тялото му крещеше от болка. Кожата и дрехите му бяха покрити с кръв, засъхващи кървави петна имаше по косата и по огромния му меч, който отново беше окачил на гърба си. До него, проснат на земята, беше Андрю Мъри. Младият рицар, повел мъжете от Севера, едва си поемаше дъх пред стиснати зъби, а лицето му беше изкривено от болка, докато един от хората му почистваше зейналата рана отстрани, през която Уолъс виждаше да се показват костите на ребрата му. За пръв път виждаше толкова много човешки вътрешности, така несигурно защитени от тънка кожа. Едно рязване тук, едно там и всичко се изсипваше навън. В цялата тази работа имаше нещо неблагочестиво, направо възмутително. Нещо, което напомняше на човека, че в края на краищата той е просто храна за червеите.

Изпълнените с болка очи на Мъри се спряха на Уолъс.

— Свърши ли?

— Да.

На лицето на Мъри се появи жестока усмивка.

— Победихме копелетата. — Главата му се олюля назад и усмивката се превърна в гримаса. — Хвала на Бога, победихме ги!

Уолъс погледна мъжете около тях — някои бяха от неговите, а други от хората на Мъри. Повечето бяха ранени, всички бяха напълно изтощени, но въпреки болката очите им блестяха от радост. Бяха направили това, за което благородници като сър Джеймс Стюарт и епископ Уишарт казваха, че е невъзможно. Бяха победили английската кавалерия в битка, без да са рицари и без да имат брони.

Адам застана до Уолъс и подаде на братовчед си мех с вино. Поръбената му с кожа мантия отдавна я нямаше и голата му глава беше обляна в пот и изцапана със засъхнала кръв. Уолъс пое меха и пи, докато той се изпразни. Виното опари гърлото му, но му се стори, че е най-хубавото, което беше опитвал някога. Когато свърши, погледна меха. Кожата беше обсипана със скъпоценни камъни.

Адам злобно се усмихна.

— Взех го от Изедника.

— От Кресингам? — попита рязко Уолъс. — Открихте ли го?

Адам кимна към събрали се в кръг шотландци наблизо.

— Ето там, братовчеде.

Като остави Мъри на грижите на хората му, Уолъс се отправи към кръга, последван от Адам. Видели го да се приближава, мъжете се отдръпнаха и той забеляза на земята тяло на изключително дебел човек. Беше гол и висящите му на гънки меса бяха така надупчени от рани, че беше невъзможно да се каже коя го беше убила. По лицето почти нямаше рани, макар че едното му око беше кървясало. Но вниманието на Уолъс беше привлечено от устата на мъжа, или по-скоро от кървавия къс месо, пъхнат в нея. Плъзвайки поглед по подпухналото тяло на Кресингам, Уолъс разбра какво беше. Между месестите му, изпъстрени с вени бедра се открояваше тъмна рана там, където би трябвало да е мъжкото му достойнство.

— Така му се пада! — изръмжа до него Адам.

Някои от мъжете се засмяха. Подаваха си друг украсен със скъпоценни камъни мех. Уолъс забеляза, че някои от тях бяха метнали през рамо или втъкнали в коланите копринени одежди, явно принадлежали на ковчежника.

Един от приклекналите мъже изведнъж изтегли кинжал от пояса си и погледна Уолъс.

— Сър Уилям, мога ли да взема парче от него? — Той погледна трупа на Кресингам, стиснал кинжала в ръка. — Искам да покажа на хората от Ланарк, че съм помогнал за повалянето на Изедника.