Робин Янг - Бунт

— Сър!

Робърт дръпна юздите на Хънтър, чул Кристофър да вика. От дясната им страна в оградата се отвори тясна врата. Робърт забави ход, когато забеляза оттам да се измъква самотна фигура. Беше невероятно слаба и дребна за мъж, но по-необичайното от физиката беше облеклото: в бяла туника, препасана с колан, без броня, но с голям шлем със спуснат визьор. Металът беше ръждясал, а шлемът му беше голям и почти килнат на една страна. Фигурата държеше с две ръце пред себе си широк меч, като слизаше слепешката по покрития с трева склон към тях. Мъжете около Робърт сбърчиха чела и стрелкаха с поглед ту замъка, ту фигурата, очаквайки някаква уловка. Той им даде знак да останат по местата си, срита Хънтър по посока на човека с шлема и стисна дръжката на меча, но не го изтегли.

— Аз съм сър Робърт, граф на Карик. Тук съм по заповед на крал Едуард да арестувам съпругата и сина на лорд Уилям Дъглас заради бунта му против короната. — Думите прозвучаха пресилено и неубедително. Робърт го усети по собствения си глас. Човекът не отговори. Робърт повтори казаното, този път по-високо, и спря Хънтър недалеч от него.

— Ще се бия с всеки мъж от армията ти — извика гневно в отговор фигурата. — Но ако спечеля, трябва да пуснеш лейди Дъглас да си върви. — Гласът беше заглушен от шлема, но беше ясно, че принадлежи на момче.

Робърт чу зад себе си смях, когато рицарите на баща му разбраха за предизвикателството.

В отговор фигурата с шлема пристъпи решително срещу Робърт.

— Не приемате ли, страхливци такива?

Смехът веднага секна и Гилпатрик изтегли, ръмжейки, меча си.

В този момент главната порта на замъка се отвори и се показа жена. Нададе вик, когато видя момчето с шлема изправено на склона срещу Робърт.

— Джеймс! — изкрещя тя и се втурна към него. — Боже Господи! Джеймс!

— Това е синът! — провикна се тържествуващ Гилпатрик и пришпори коня си към момчето. — Синът на Дъглас!

Чуха се викове и през портите след жената изскочиха с извадени мечове войниците от гарнизона на замъка. Рицарите на Робърт сръгаха конете си срещу тях. Оттатък езерото прозвуча рог, когато войската видя появилите се. Жената стигна до момчето, сграбчи го и го задърпа назад. Докато се боричкаха, прекалено големият шлем се смъкна, издрънча на земята и откри бледото лице на момче на не повече от дванадесет-тринадесет години с лъскава, гарвановочерна коса.

Робърт видя Гилпатрик и Кристофър да препускат към жената и момчето. Другите рицари се отделиха от тях и се насочиха срещу стражите. В бъркотията момчето се мъчеше да се освободи от хватката на жената, като продължаваше да стиска меча, а бледосините му очи святкаха на слънчевата светлина. Робърт беше поразен от куража му. Устата му пресъхна, а сърцето му се разтуптя. Мислено се видя преди години в църквата на Скун, вдигнал меч срещу Джон Комън, за да защити дядо си. Внезапно нещо вътре в него се скъса, нещо ярко и остро, едновременно болезнено и освобождаващо. Заби шпори в хълбоците на Хънтър, препусна напред и застана между жената с момчето и рицарите на баща му. Изтегли меча си и изрева срещу хората си да спрат. Гилпатрик и Кристофър идваха право срещу него. За да избегне сблъсъка, Гилпатрик дръпна така силно юздите, че конят му се изправи на задните си крака и зарита с копита във въздуха. Кристофър Сътън успя рязко да завие, а конят му, протестирайки, силно изцвили.

Жената успя да извлече момчето настрани и стражите на замъка ги наобиколиха. Обкръжили двамата с извадени мечове, мъжете се отправиха обратно по склона към портите.

Гилпатрик овладя коня си.

— Какво правиш, за Бога? — извика той на Робърт и посочи с меча си към отстъпващата група. — Можехме да ги заловим!

Робърт срещна острия му поглед.

— Не!

— Заповедите бяха да заловиш жената и сина!

— А твоите — да изпълняваш командите ми.

Зад Робърт стражите стигнаха портите на замъка и изчезнаха вътре заедно с жената и момчето. По пътеката покрай езерото бързо се приближаваха още ездачи от войската на Робърт в отговор на заплахата.

Кристофър поглеждаше ту към Гилпатрик, ту към Робърт.

— Какво има, сър Робърт? Защо ни спря?

Робърт се обърна, чул портите на замъка да се затварят. Искаше да се усмихне, защото го чувстваше като победа.

— Няма да залавяме лейди Дъглас или сина й.

Гилпатрик го изгледа. Ездачите се приближаваха; недалече от портите забавиха ход. Въздухът се изпълни с тропот на копита.

Робърт се канеше да заговори, но в последния момент спря, защото не беше сигурен какво да каже. Какво правеше той? Оставил настрани отговора на този въпрос, той се обърна към увеличаващия се кръг от рицари: