Робин Янг - Бунт

— Афраиг? — прошепна той и наведе меча си.

— Последвах те от замъка — каза с хриплив глас тя. — По дрехите познах, че сигурно си ти.

Робърт погледна наметалото си с герба на Карик.

— Иначе нямаше да те позная. — Дрезгавият й глас прозвуча по-меко. — Момчето, което познавах, вече го няма. Пред мен стои мъж.

Галският й звучеше като отдавна забравена песен. След смъртта на майка му Робърт говореше най-вече френски или шотландски. Той поклати глава, изумен от вида й.

— Кога пристигна тук? — Помисли си, че за пътуването от Карик бяха нужни няколко дни, а за жена на нейните години сигурно е траело по-дълго. — И защо дойде?

— При мен дойде Бриджит. Съпругът й чул на пътя от Единбург, че ти си тук. Каза, че графът на Карик събира мъжете на Анандейл.

— Бриджит? — Спомни си слабото, стройно момиче с мишите коси.

— За Карик ли събираш хората на баща си? — В гласа й се усещаше надежда, но тонът й беше твърд като кремък.

— Карик ли? — Робърт се намръщи. Знаеше ли нещо старицата, за което васалите не му бяха казали? — В Карик не се води сражение.

— Сражение не, но борба — да. Голяма борба. — Тя закуцука към него, следвана от черното куче.

Робърт забеляза, че очите на животното са бели — беше сляпо. Запита се дали не е едно от кучетата й, които имаше — по времето, когато се беше запознал с нея, кучето беше ухапало брат му Александър.

— На нас ни е трудно, заклещени между Еър и Галоуей — каза мрачно тя. — Войниците на англичанина Пърси ни притискат от две страни. Оплакванията от тях биват потулвани с подкупи или с насилие още преди да бъдат повдигнати. Отвъд нашите граници е още по-лошо. Бриджит ми носи новини от Еършър, а и много други идват да ме молят за помощ — да облекча мъките им. Още по-големи са страданията в градовете, пълни с английски войници, и в селата, където данъците вземат залъка от устата на децата. Чух за хора, обесени без съд и присъда, за ограбени къщи, за жени… — Тя спря. Когато продължи, гласът й беше по-тих: — След въстанието на Уилям Уолъс стана по-лошо, но той поне носи някаква надежда на хората. Сър Робърт, дойдох да видя дали можем да се уповаваме на теб. Нашият господар.

Робърт дълго не знаеше какво да каже. Почувства се най-вече ядосан — на нея, че му носеше вести, които Андрю Бойд и другите васали трябваше да са му казали, и че беше решила, че това е нейна работа. Ядоса се и на себе си, че не знае за мъките на своите хора.

— Тук съм по заповед на баща ми — процеди през зъби той. — Но възнамерявам да се върна в Карик веднага щом свърша работата си тук. Познавам сър Хенри Пърси. Ще говоря лично с него.

— Ще говориш с него?! — Бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Когато чух за съюза ти с англичаните и техния крал в началото на войната, отначало не повярвах. Баща ти, да. Но ти? Дядо ти щеше да плаче, ако беше жив да види тези дни.

Робърт присви очи, едва сдържаше яда си.

— Забравяш, че дядо ми е служил както на Едуард, така и на Хенри. Аз не съм първият Брус, служил на английски крал.

— Той може и да е служил, но не за сметка на кралството си. Никога не би го направил, ако това означава да навреди на собствения си народ! — Тя насочи костеливия си пръст срещу него. — Ти и баща ти оставихте земите си да пустеят! Повече от три години хората на Карик бяха без лорд.

Като я чу да изрича гневно думите, кучето започна да ръмжи.

Робърт не отстъпи — извисяваше се над старицата и идващата от нея миризма на разтрошена пръст го удари в носа. Наметалото й беше изпоцапано с кал.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? Ти не знаеш нищо за живота ми!

Тя изобщо не трепна от неговия тон, нито от вдигнатия меч в ръката му.

— Знам, че тържествено ти е било предадено наследство, на което си обърнал гръб. Това знам.

Той се опита да каже нещо, но после се отказа и мина покрай нея, защото не искаше да чува още обвинения.

— Какво ще кажеш за трона на народа ни, отнесен с каруца в чужд двор? — извика тя след него с дрезгав като на врана глас. — Какво ще кажеш за хълма, който стои празен?

Той се обърна, едновременно уплашен и засрамен, защото си помисли, че тя по някакъв начин беше узнала за участието му в кражбата.

— В продължение на векове кралете на Шотландия са били коронясвани в Скун. Няма ли повече да има друг, който да застане на хълма Мот и да чуе как имената на предците му се споменават на страниците на историята? Нашето кралство загуби душата си, Робърт.

Той вече не виждаше обвинение, изписано на лицето й, а само тъга. Афраиг не би могла да знае какво беше направил. Ако знаеше, щеше да го прокълне още тук, на място. Част от него искаше да направи тъкмо това.