Робин Янг - Бунт

Долу бе посрещнат от слабата, русокоса фигура на Кристофър Ситън, на когото беше ред да пази кулата през нощта. Той беше един от хората, придружили Робърт за изпълнението на сегашната задача. Брат му не беше с тях, тъй като остана да помага за отбраната на Карлайл. Едуард беше поискал да остане в Анандейл след края на войната — не се чувстваше добре в града. Намусен и гневен, той се научи да прекарва повечето нощи из кръчмите, да пилее пари по борби с петли и да предизвиква свади. Доколкото можеше, избягваше Робърт и баща си, върху които хвърляше вината за изгнанието си в Англия.

— Добър ден, сър! — каза Кристофър и отвори врата пред него.

Робърт кимна за поздрав на оръженосеца. Тъй като не искаше да бъде въвлечен в разговор, той се отправи по стръмната пътека, която се виеше около кулата, докато закопчаваше колана си. Тежестта на меча му беше позната, защото сега ходеше навсякъде с него. Минавайки покрай кучкарниците, чу виене и видя Уатах да се измъква от дървената си колиба, за да го поздрави през коловете на оградата. Той й цъкна леко с език, но продължи към портата, която водеше към града. Не вървеше в определена посока, а просто имаше нужда да остане сам в настъпващата утрин. Замъкът скоро щеше да се събуди и да започне всекидневието си, за битката щяха да пристигнат още васали. Имаше нужда да проясни мислите си сред тишината. Утре трябваше да тръгне към Дъгласдейл начело на хората на баща си, за да отвлече жената и детето. Преди това трябваше да накара гласовете от миналото да млъкнат.

Мина през портите и излезе на улицата. Въпреки ранния час вече имаше будни хора. Мина покрай свита пред ковачницата фигура, закрила лицето си с качулка. Близо до нея на земята лежеше старо черно куче. По-нататък видя пред една врата мъж и жена, вкопчени в прегръдка. Някъде отпред затрополяха колелата на каруца. На пазарния площад църквата хвърляше едрата си сянка на лунната светлина. Робърт спря сред пустото пространство, връхлетян от смътни спомени за дни, пълни със знойно слънце и очаквания. Спомняше си как след лов яздеше през тези улици. Конете бяха прашни и уморени, а хората поздравяваха радостно дядо му. Спомни си за гордостта, която беше изпитвал от уважението, което се усещаше в гласовете им.

Продължи да върви през площада. Самото ходене му доставяше удоволствие. Установи, че то го успокоява. Един или два пъти му се стори, че чува стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого. Скоро беше увлечен от ритъма на собствените си крачки и когато стигна края на града, не спря, а продължи, навлизайки в гората, огласяна от пеенето на птиците. Мина по добре отъпканите от хора и животни пътеки и стигна до брега на езерото, продължавайки да мисли за дядо си.

„Мъж, който наруши клетвата си, не заслужава да диша.“

Старецът често го повтаряше. Робърт се беше заклел във вярност към крал Едуард и беше положил клетва пред Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона да брани каузата на краля. Въпреки бушуващия вътре в него конфликт не можеше да се откаже от тези клетви. Един истински рицар, един достоен мъж не може да наруши дадената дума. Дядо му го беше научил най-вече на това. Ами ако тези клетви си противоречаха? Какво трябваше да направи тогава?

Луната, някъде високо, се беше смалила, а светлината й започна да отслабва с настъпването на деня. Езерото беше гладко като стъкло, повърхността му отразяваше само сенките на кръжащите над него птици. Отвъд водата кулата на замъка се извисяваше над дърветата. Робърт забеляза, че откъм двора се вие дим. Слугите сигурно вече се бяха събудили и приготвяха закуската, разпалваха огнищата, хранеха животните. Зад него от смълчаната гора в небето се издигнаха шест врани.

Когато птиците отлетяха, Робърт притвори очи и се заслуша в тишината. Тъкмо тогава дочу пукане на съчки и шумолене на храсти. Посегна към меча, изтегли го и се обърна, вглеждайки се в тъмното. Видя, че към него върви прегърбена фигура в кафяво наметало със спусната качулка. Забеляза голямото черно куче, което подскачаше край нея, и си спомни, че ги беше видял пред портите на замъка. Беше взел прегърбената фигура за някакъв просяк. Когато човекът се показа изпод сенките на дърветата, видя, че се подпира на тояга и накуцва. Изпод нахлупената ниско качулка висяха дълги бели коси. Робърт забеляза сбръчкана шия, хлътнала навътре челюст и извита навътре долна устна.

— Кой си ти?

Фигурата смъкна качулката на наметалото.

Робърт се вгледа в суровото, набръчкано от старост лице. Бяха минали много години, откакто не я беше виждал, но веднага я позна.