Робин Янг - Бунт

— Имам власт да те пратя в затвора, ако откажеш да платиш данъците навреме. Ще упражня тази власт. Не ме подлагай на изпитание!

Виковете станаха по-силни. Към тях се добавиха писъци и трополене на крака. Писарят престана да дращи по пергамента и вдигна глава, а стъклата на очилата му проблеснаха на дневната светлина. Ормсби прекъсна тирадата си и рязко се обърна, защото отвън се понесе мощен рев, който изпълни залата. Сред невъобразимия шум се открои тропот на копита. Чиновниците оставиха документа, върху който разговаряха, а писарите се изправиха. Ормсби отиде до прозореца и погледна навън.

От гората, която ограждаше града, се показа тълпа мъже. Някои бяха на коне, други тичаха. Всички носеха оръжия, най-вече секири и пики. Някои имаха брони и наметала, но повечето бяха само с кожени дрехи, каквито се обличат под ризниците. Сред тях имаше малка група мъже в къси поли, каквито носеха планинците. Те бяха голи от бедрата надолу, а това беше стряскаща гледка за Ормсби, който само беше чувал да се говори за диваците от Севера. С приближаването си мъжете нададоха бойни викове. Ормсби различи едно име сред врявата, повтаряно от група ездачи, покрити с брони, които следваха едър мъж, възседнал кон, покрит с хубаво покривало.

— За Дъглас! — викаха те. — За Дъглас!

Долу на улицата гражданите започнаха да се разпръскват. Английските войници, образували плътен кордон пред залата, бяха извадили мечовете си, но още докато Ормсби наблюдаваше, групата просяци, които беше видял преди малко, хвърлиха парцаливите кожи и отдолу се показаха мускулестите тела на воини. Стиснали кинжали в ръце, те се нахвърлиха с диви викове срещу войниците.

По стълбите към залата се чуха стъпки. Вратата се отвори с трясък и се показаха двама войници.

— Трябва да вървим, сър!

Писарите и чиновниците вече бягаха през залата. Сред тях беше и Доналд.

Ормсби остана на мястото си.

— Кои са тези? — попита рязко той, погледна отново през прозореца и видя как ордата се втурва в града. Очите му се спряха на огромен мъж, който тичаше с големи скокове в предните редици. По-висок от всички около него, но много пъргав, той беше облечен в проста, тъмносиня туника, а на главата си имаше широк железен шлем. Другите мъже тичаха в пълно безредие около него. Обаче това, което привлече вниманието на Ормсби, беше мечът на човека. Никога не беше виждал толкова широк и толкова дълъг меч, който гигантът държеше с две ръце, докато се приближаваше.

Сега сред рева на тълпата се открои ново име:

— Уолъс! Уолъс!

Групата премина на коне през портите на замъка Карлайл, мъжете на пост се отдръпнаха встрани, за да й направят път, и после спуснаха масивната бариера. Робърт, който беше начело на осемте рицари, забеляза, че сега имаше повече стражи, отколкото преди четири дни, когато беше заминал. Лицата им, влажни от ситния утринен дъжд, бяха напрегнати.

Когато навлязоха във вътрешния двор, той и рицарите слязоха от конете и отърсиха мокрите си качулки. В двора цареше оживление. Слугите носеха кошници със зеленчуци и дърва за кухнята. Робърт подаде юздите на Хънтър на коняря, който изтича откъм конюшните. Да го посрещне бе дошъл един от хората на баща му.

Рицарят наведе почтително глава, когато го наближи, но не се усмихна.

— Сър, губернаторът поиска да ви види веднага, щом като пристигнете.

Робърт беше мокър до кости и уморен, но напоследък му се струваше по-удобно просто да се подчинява. Колкото по-скоро видеше баща си, толкова по-скоро щеше да се прибере в покоите си, за да се наспи, преди да бъде изпратен по друга работа. Кимна на хората си и последва рицаря през двора нагоре по стъпалата към залата.

Рицарят почука на вратата, за да съобщи за идването му, а след това го пропусна да влезе. Робърт свали ръкавиците си за езда и размърда схванатите си пръсти, докато прекосяваше залата. Беше краят на май, но тази година пролетта сякаш не искаше да премине в лято, затова и в двете огнища гореше огън. Баща му седеше приведен над голямата, отрупана с документи маса върху подиума. Необяснимо защо лордът предпочиташе да върши работата си тук вместо в личния си кабинет на горния етаж, в който Робърт рядко биваше канен. Според Робърт просторната зала, в която беше окачено знамето с герба на Анандейл, трябваше да внушава на всички посетители, че човекът в нея е нещо повече от тях. Когато прекосяваше пода, осеян със слама, върху която спеше гарнизонът на замъка, Робърт си спомни за дядо си. Той беше толкова внушителен, че можеше да ръководи цял съвет в плевня и всички присъстващи да следят всяка негова дума.