Робин Янг - Бунт

От групата се разнесоха викове. Някои отстъпиха уплашени назад, други се втурнаха напред. Един се нахвърли, размахвайки нож, срещу Хъмфри, но рицарят го удари с юмрук в лицето. Чу се как костта изпращя, човекът политна назад със счупен нос и кръвта потече между пръстите му. Другите рицари застанаха плътно един до друг, образувайки стена, за да попречат на монасите, докато Пърси и Клифорд най-накрая успяха да натоварят камъка в каруцата. Рицарите пристъпиха решително напред с вдигнати щитове и Робърт остана притиснат между тях. Най-отпред стоеше Еймър с меч, от който капеше кръв. Двама монаси сграбчиха игумена и го издърпаха от пътя им.

— Да тръгваме! — извика Ралф.

Между дърветата проблясваха запалени факли. Хората от града бързаха да разберат каква е тази суматоха в манастира. Ралф се метна на коня и поведе групата, а рицарите в каруцата заплющяха с камшика и конете се понесоха в галоп.

— Тръгвайте! — изкрещя Хъмфри и се затича към коня си.

Каруцата заподскача по неравната земя и конете се понесоха право през скупчилите се монаси. Те се разпръснаха. Двама се опитаха да се вкопчат в нея, докато минаваше покрай тях. Единият отхвръкна встрани, ударен от колело. Другият остана вкопчен няколко секунди, преди да бъде отхвърлен, след като каруцата се удари в голям камък.

Рицарите се метнаха на конете и ги пришпориха, като оставиха кръвта да изтича от тялото на убития от Еймър човек пред църквата. Качулката на Робърт се беше смъкнала при спречкването и когато той хвана юздите и се метна на коня, погледът му срещна този на игумена. Старият човек не го позна. По лицето му се четеше само безпомощен гняв.

Робърт препусна бързо след Рицарите на Дракона. Отпред каменният блок в каруцата се тресеше от неравния път. Пред очите на Робърт изникна образът на дядо му. Черните му очи гневно проблясваха.

Английският съдия за Шотландия сър Уилям Ормсби стоеше пред прозореца на залата и гледаше към престолния град Скун. От комините по покривите се виеше дим, който изчезваше в белезникавото небе. Слънцето беше там някъде горе и се мъчеше да пробие през маранята. Ормсби чувстваше как потта го щипе под мишниците. Поръбената му с кожа тога го беше обгърнала като броня и той копнееше да я смъкне, но тази сутрин трябваше да приеме още много хора. Уведомиха го, че следващият чака долу. Ормсби щеше да го накара да почака още малко. Добре беше да ги накара да изгубят търпение и да се изнервят, преди да ги въведат при него. Беше установил, че така са по-неспособни да изразят възраженията си.

Долу под прозореца хората сновяха насам-натам из калната улица, всеки по своите работи. Ормсби видя един кльощав свинар да води свинете си. По-надолу по улицата тътреше крака възрастен монах. Спря, когато една жена, загърната в дрипав шал, изскочи от месарницата пред него, стиснала малък пакет в ръце. Тук-там сред гражданите се виждаха войници с мечове на кръста. Те се отличаваха от невзрачно облечените хора на Скун с военните си униформи. Всеки носеше бяла платнена лента на ръката с извезан на нея червен кръст на свети Джордж. Лентите се носеха по нареждане на крал Едуард, за да могат английските войници да разпознават своите. Червените кръстове се движеха по двама-трима или се мотаеха около залата с ръце върху дръжките на мечовете. Напоследък бяха станали повече. От Бъруик бяха изпратени подкрепления след зачестилите съобщения за разрастване на вълненията. Повечето от тях, изглежда, обхващаха планинските райони далеч на север от Скун и на запад, където хората на клана Макрори бяха пленили, разграбили и изгорили три английски кораба, патрулиращи край островите. Макрори се ползваха с лошата слава на наемници и главорези, готови да пленят всеки кораб, навлязъл в тяхната територия, независимо какъв флаг се вее на мачтите му. Английските чиновници в Бъруик не желаеха да рискуват и подсилиха всички главни гарнизони.

Ормсби видя как двама войници пред залата се отделиха от останалите и се отправиха към показалите се от една странична улица група просяци, които се влачеха след гражданите с протегнати за милостиня ръце. Приличаха повече на животни, загърнати в изпокъсани кожи, със сплъстени коси и лица, покрити с мръсотия. Напоследък и те бяха станали повече. Откакто Ормсби беше поел поста на съдия, гледката на просещи, парцаливи монаси и прокажени беше започнала да се допълва с доскоро свободни граждани, останали без дом и препитание и принудени да просят по улиците. Въпреки че те бяха облечени по-добре, и у тях се забелязваха ясните признаци на нищетата, която през следващите месеци щеше да ги покрие напълно със сивото си наметало. Ормсби гледаше с тревога как хора с положение, колкото и скромно да е то, можеха така бързо да изпаднат в немилост.