Робин Янг - Бунт

Робърт посрещна тези думи с мълчание. До този момент дълбоко в себе си имаше големи резерви, които му пречеха да повярва в пророчеството. Знаеше, че и други, сред които бяха Еймър и Хенри Пърси, не вярват истински в него, а по-скоро, както и той, гледат на принадлежността си към ордена като на начин да спечелят благоволението на крал Едуард. Робърт забеляза изненада, изписана върху лицата около него. Очевидно Хъмфри знаеше повече за пророчеството, отколкото останалите.

— В него се посочва името на краля, така ли?

„Когато последният крал на Албион умре без наследник — цитира Хъмфри, — кралството ще бъде хвърлено в хаос. И синовете на Брут ще скърбят в този ден за този с великото име.“

— Александър ли? — обади се Робърт. — Александър Велики?

— Как би могъл някой друг освен пророк да знае какво ще стане? — отвърна Хъмфри.

— Защо това не ни беше казано? — наруши тишината гласът на Еймър.

— За него знаят мъжете от Кръглата маса — отвърна Хъмфри. — На всички ще ви да бъде казано своевременно, ако бъдете избрани да се присъедините към нея.

— А ти откога си приет на масата?

Хъмфри не отговори на язвителния въпрос на Еймър.

— Робърт, искам да ми имаш доверие и крал Едуард има нужда да му вярваш, както го стори през тази изминала година. Това, което правим, е за доброто на тези острови. — Повиши тон, когато Робърт не отговори. — Ти положи клетва пред Рицарите на Дракона: да бъдеш един от кръга, който ни обвързва да сме верни на нашия крал и на неговата кауза. Това, Робърт, е негова кауза. Четири реликви, по една от всеки край на старото кралство — Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, — трябва да бъдат обединени под неговото ръководство, за да се попречи да се провалят всичките. Ако сега не нарушиш клетвата си, това е и твоя кауза. Кралят ми каза къде се пази камъкът. Мога и сам да го намеря, но ще стане по-бързо, ако ти ни водиш. Надявах се да го направя без проливане на кръв — добави той. — Но ако бъдем отклонени от целта, смъртта на невинни хора може да се окаже неизбежна.

Робърт изгледа застаналия пред него с решително изражение Хъмфри. Можеше да наруши клетвата, да откаже да му помогне и да превърне в свой враг краля и всеки от мъжете тук или да направи каквото беше поискал Хъмфри и да помогне да се изпълни предсказанието. Почувства се разкъсван повече от всякога между верността към кралството си и верността към тези мъже. Обаче сред обърканите му мисли ясно се открояваше една. Не можеше да опровергае казаното от Ралф за лекотата, с която англичаните бяха завладели Шотландия. Той самият беше изумен от това. Нещата в кралството не вървяха добре още от смъртта на Александър. Ами ако е вярно? Ами ако пророчеството излезе истина? Нужно му беше време да премисли, да намери смисъл във всичко това. Но те го гледаха и чакаха отговор. Нямаше време.

Затова не каза нищо, а само протегна ръка към рицаря, който раздаваше щитовете.

След като рицарят отиде при Робърт и му подаде последния щит с дракон, Хъмфри се обърна към другите:

— Трябва да свършим това бързо. Сър Робърт Клифорд и сър Хенри Пърси ще ми помогнат да взема камъка от църквата на манастира. След като го сложим в каруцата, веднага тръгваме обратно. Не вдигайте меч срещу никого, освен ако не бъдете нападнати — добави той. Погледна Еймър де Валънс, който се намръщи и стисна дръжката на меча си.

Рицарите се метнаха на конете. Излязоха от гората и поеха по пътя, който водеше към манастира в Скун. Робърт яздеше отпред заедно с Хъмфри с тежкия щит в ръка, а сърцето му блъскаше в гърдите.

Свиха по един тесен път, после се прехвърлиха през реката по мост и стигнаха манастира, чиито сгради се издигаха пред тях в здрача. Отвъд дърветата, ограждащи района на манастира, от комините на покривите над престолния град Скун се виеше дим. Помещенията на монасите не бяха оградени със стена и рицарите поеха право през двора на манастира. Наоколо беше тихо. През прозорците на една зала на приземния етаж се виждаха запалени факли. Най-вероятно беше трапезарията на монасите. Робърт забеляза в далечината кръга от дървета на върха на древния хълм Мот. Спомни си как дядо му седеше до него сред угасващата дневна светлина. Спомни си постамента, върху който трябваше да бъде поставен камъкът, и притегателната сила, която беше почувствал.

Хъмфри дръпна юздите на коня си, другите също забавиха ход. Чул името си, Робърт разбра, че рицарят го поканва да ги поведе към църквата на манастира. Бяха минали години от идването му тук, когато следваше дядо си през този двор, но той помнеше пътя. Пришпори Хънтър и ги поведе покрай спалните помещения и градините натам, където в сгъстяващия се мрак се издигаше църквата. Един мъж в расо извика уплашен и ги попита кои са, но рицарите изтрополяха покрай него, без да му отговорят. Хъмфри изпревари Робърт и препусна към църквата. Зад себе си Робърт чу викове и затръшване на врати, когато монасите се стреснаха от тропота на копитата. Някъде залаяха кучета. Нямаха много време.