Робин Янг - Бунт

Войниците махаха с ръце към просяците и ги отпъждаха. Един от войниците блъсна мъжа пред себе си, явно недоволен, че върви твърде бавно. Друг изтегли заплашително меча си. Ормсби обърна гръб на сцената и се върна при масата, отрупана със свитъци пергамент. Просторната зала, пълна с хубави мебели и окачени по стените гоблени и картини, се заемаше от четирима писари, седнали зад писалищата, и двама кралски чиновници, които разговаряха тихо, надвесени над някакъв документ. Един от писарите, който седеше близо до Ормсби, се огледа. На носа му се крепяха чифт очила с дебели стъкла и дървени рамки. На Ормсби му приличаше на риба с големи очи, която примигва срещу него.

— Да повикам ли следващия, сър?

Ормсби пое дълбоко въздух и изпъшка.

— Повикай го.

Писарят прекоси залата, а той седна зад масата.

След като поговори за малко с войниците отвън, писарят се върна на мястото си, стиснал гъшето перо и наведен над нов пергамент. След секунди, съпроводен от двама войници, влезе мъж с шапка в ръце.

Когато застана пред Ормсби, съдията забеляза, че шапката му е в такъв вид, сякаш човекът я беше мачкал от доста време. Останал доволен, той го дари със сдържана усмивка.

— Добър ти ден, господин Доналд.

— Сър… — промълви едва чуто мъжът и се огледа, когато войниците излязоха.

— Шерифът ми каза, че си отказал да платиш таксата за земята, която държиш под аренда.

— Не, сър — отвърна твърдо Доналд, — не съм отказал. Не можах.

— Това не е ли едно и също?

Доналд поклати рязко глава, но не каза нищо. Сред настъпилата тишина се чуваше как перото на писаря скърца по листа, докато записваше думите им.

Ормсби започна да губи търпение. Очевидно тези селяндури нямаха представа с кого си имат работа. Мъжът беше четвъртият тази сутрин, който му беше отговорил по същия начин, почти със същите думи. Видя, че човекът го гледа право в очите, макар че продължаваше да мачка шапката си с ръце. Колкото и да беше изнервен, той продължаваше да се държи предизвикателно и това наруши още повече спокойствието на Ормсби. Да не би да имаше някакъв заговор срещу него, замислен от местните арендатори? Това в никакъв случай нямаше да успее. В Бъруик Хю Кресингам беше категоричен, че данъците трябва да се плащат навреме. Лордове като сър Хенри Пърси, на когото бяха дадени Галоуей и Еър след окупацията, още не си бяха получили заплатите, така че събирането на рентите беше от първостепенна важност. Говореше се, че дори сър Джон де Варен не си бил получил наградата. Ормсби не съжаляваше особено много за това. Миналата есен графът беше назначен за управител на Шотландия, но само седмици след като крал Едуард премина границата и се завърна в Англия, Варен го последва, предпочитайки да прекарва времето си в именията си в Йоркшър. Обаче Кресингам беше строг работодател и не беше никак за препоръчване да ядосва човека, който в отсъствието на Варен се беше превърнал в истинския управител на Шотландия. Образите на просяците отвън все още бяха пред очите на Ормсби, когато той сковано се изправи.

— Тези пари ни се полагат по закон, господин Доналд. Като отказваш да ги платиш, ти нарушаваш този закон. Това е наказуемо престъпление.

Доналд премигна, но отново поклати глава.

— Сър, аз просто нямам парите. Рентите са много високи и не мога да ги изплатя. — Той се поколеба за момент, а после бързо продължи: — Прекалено високи са за всички. Хората губят всичко. Гладуват цели семейства, децата се разболяват. Колят се без нужда животни, защото няма с какво да бъдат изхранвани. Църквите ни се рушат, защото духовниците са принудени да предават всичко на Изедника. — Той рязко спря, осъзнал грешката си.

Изедника. Ормсби беше чувал това прозвище и преди, макар и не така открито. Така шотландците наричаха Кресингам. Дълбоко в себе си то му харесваше, защото ненавиждаше дебелия ковчежник, който командваше в кралския административен център Бъруик. Ала като се оставят настрана личните чувства, Ормсби беше поставен тук да върши работа и нямаше намерение да позволи неуспехите или нахалството на няколко нещастници да й пречат. Той стовари длани върху отрупаната маса, разпръсквайки няколко от свитъците.

— Само глупак би поставил парите пред свободата си, господин Доналд. Защото тъкмо това е заложено на карта тук. Твоята свобода.

Човекът се изчерви, но не свали очи от Ормсби.

— Свободата… — рече тихо той. — Това ли е тя?

Отвън се чуха викове, но нито Ормсби, нито Доналд им обърнаха внимание.