Робин Янг - Бунт

— Повече от половин век родът ти има претенции за трона. Не разбирам защо ти не се бориш за това, както беше желанието на дядо ти. И защо служиш на човека, който ти отне това право?

В главата на Робърт нещо проблесна. Спомни си деня, в който дядо му беше казал, че ще бъде посветен за рицар. Беше същият ден, когато баща му трябваше да се откаже от графството на Карик. Той видя Афраиг в Лохмейбън да разговаря със стария човек. Тя беше докоснала лицето му със странна нежност. Как беше могъл да забрави?

— Ти си била, нали? Ти си казала на дядо да ми прехвърли правото да претендирам за трона, така ли?

Тя стисна устни.

— Колко съм била глупава! Още тогава трябваше да видя, че си замесен от тестото на баща си.

Робърт почервеня.

— Върви си. Нямаш работа нито с мен, нито с рода ми. Вече не.

Той тръгна между дърветата, отмествайки клоните встрани, а гласът й отекна след него:

— Ще си вървя. Тук няма надежда.

Момчето се вкопчи в покритите с мъх камъни в края на крепостната стена и се изтегли нагоре, дишайки тежко от усилието. Зад него вятърът развя знамето на баща му. Когато подаде глава над стената, бледите му сини очи премигнаха на слънчевата светлина, отразяваща се от повърхността на езерцето отвъд стените на замъка. От зелените усои на гората, която ограждаше крепостта, бавно се показваше войска — оттатък заслепяващата го вода напредваха мъже на коне, блестяха шлемове и копия. Очите на момчето се спряха на знамето начело на войската. Червен орнамент върху бял фон.

— Копелета! — изруга тихо то. Спусна се долу и извърна глава към знамето на баща си — три бели звезди на яркосин фон. Знамето го изпълни с решителност.

— Нека дойдат — прошепна то, втурна се през една врата на върха на кулата и побягна надолу по стълбите.

Когато стигна долния етаж, видя вратата към покоите на родителите му леко открехната. Празнината беше изпълнена от светлината на огнището и отвътре долиташе говор. Момчето спря и затаи дъх, за да не го чуят. Гласът на майка му прозвуча тих и тревожен:

— Ще говоря с тях. Мисля, че ще разговарят с мен.

— Милейди, води ги графът на Карик. Казват, че младият Брус е марионетка на английския крал.

Момчето се приближи. Вътре беше Дънегол, капитанът, който баща му беше оставил да командва гарнизона. Мъжът беше смел, но много стар и страдаше от подагра.

— Ще говоря с тях от портата, милейди, и ще поискам да разбера защо минават без позволение през земите на лорд Дъглас.

— Мисля, че е ясно защо са дошли, Дънегол. Съпругът ми е във войската на Уилям Уолъс и те са дошли за мен и Джеймс. Искат да го накажат чрез нас. Не се съмнявам в това.

Като чу името си и заплахата в думите, момчето се намръщи и отстъпи назад.

— Не се бойте, милейди, тези стени са яки.

— След като Изедника взе всичко от складовете ни, те са почти празни. Не можем да останем безкрайно тук. Ако Брус и хората му не разбият вратата и не влязат със сила вътре, ще ни уморят от глад. Не, аз ще отида при тях.

Гласът на лейди Дъглас сякаш потрепери. Но когато заговори отново, в него нямаше вълнение. Джеймс разпозна решителните нотки в него. Много пъти беше чувал този тон, когато направеше някоя беля.

— Ще им кажа, че Джеймс не е тук. Може би, ако се предам, ще останат доволни. Каквото и да стане с мен, Дънегол, трябва да ми обещаеш, че ще предадеш Джеймс жив и здрав на баща му.

Джеймс се отдръпна от вратата. Без да чака да чуе още нещо, продължи да тича надолу през кулата. Ако баща му беше тук, щеше да изскочи на бойния си кон отвън с рев, който да разтърси основите на кулата, и щеше да се нахвърли върху нападателите като бесен. Нямаше да спре, докато земята не се окъпеше от тяхната или от неговата кръв. Ала в никакъв случай нямаше да позволи на жена си да се изправи пред една войска. Е, Джеймс не можеше да излезе навън на кон — мъжете на баща му бяха взели всички коне освен този на майка му и няколко понита, но той имаше оръжия. Пазеше меча, с който се беше упражнявал през годината в стаята, където спеше, но стаята на стражите беше по-близо. А и без това искаше да държи мъжко оръжие.

От другата страна на езерото Робърт и мъжете от Анандейл започнаха да се престрояват, а пешаците зад тях продължаваха да се измъкват от гората. От двете му страни бяха Нес и Уолтър, един рицар от Карик, който му беше служил добре в Карлайл, когото беше определил за свой знаменосец. Мъжът държеше високо знамето, върхът на червения орнамент сочеше към небето. Копитата на конете им затъваха в блатистата почва около езерото, по чиито зелени брегове гъмжеше от водни птици. Робърт забеляза бронзови и сребристи пера, когато слънчевата светлина попадна под крилете на птиците, докато бягаха между тръстиките, обезпокоени от насъбралите се хора. Отвъд водата на затревения хълм се издигаше замъкът на лорд Дъглас. Приличаше много на Лохмейбън: на възвишението бе построена каменна кула, подсилена с греди и глина, а пространството около нея беше опасано от ограда. Само теренът тук се различаваше, покрит с по-гъсти гори.